— Този Бжуховски можеше и тебе, татенце, ей така да те убие — уплашено казваше Настася на баща си, — заради мама ей така би те убил.
— Мене бог ме пази! — излъчваше гърди отецът. — Праведните ги закриля божията милост, а грешниците ги чака пъкълът! И Бжуховски най-напред!
Но очевидно за целия Рогатин беше отреден пъкъл, защото минеха, не минеха три-четири години и върху града връхлитаха черни сили: палеха, грабеха, убиваха и отвличаха в плен всички, които не успяваха да се скрият в горите. Отец Лисовски, макар да беше постоянно на градус, успяваше всеки път да избегне с домашните си погромите и да се скрие в далечната гора край Гнилата Липа, където се измъкваха през Лвовските врати, защото черните сили винаги връхлитаха в града през Бабинецките или Галицките врати. Мама Лександра, сякаш за да предварди дъщеря си, й пееше вече не весели и безгрижни песни, а страшни като набезите на чужденците върху техния нещастен град: „Зад морето синьото, край нова селска къща, Настася риза шие. Шие и бродира и си към двори поглежда. «Миколайчико, братче, що ли се там синее? Дали ратаи орат, или волове пасат?» — «Ой, сестро, Настася, нито ми ратаи вървят, нито ми волове пасат, ами за тебе, Настася, турци ми идат.» Връхлетели турците, взели Настася да търсят… Взели врати да трошат, Настася да си търсят; дор девет ми врати строшили, та си Настася намерили…“ И майката плачеше при тази песен, сякаш предчувствуваше и своята участ, и участта на своята рожба.
Някъде по далечни краища ставаха страшни неща, мор нападаше хората, земята се разтърсваше. Сам турският султан Баязид, като се боеше от земетресението, излезе зад каменните стени на Стамбул и живееше в шатра на полето, а в Стамбул паднаха три кули, рухна дворецът на Константин Велики. Тресеше се земята в Тракия, Босна, Далмация и даже в близката Молдова. Това беше възмездие на хората, но за какво?
Настася беше още съвсем мъничка, когато власите нападнаха Рогатин. Палеха и грабеха като татари и турци и изнесоха от Рогатин всички ценности, та дори самият полски крал се разгневи и накара влашкия предводител Стефан да върне заграбеното и бяха върнати всички ценни книги, а също среброто от църквата „Свети дух“: макар отец Лисовски да беше неграмотен и да не можеше да състави опис на цялото църковно имущество, той помнеше всичко така, че по неговите думи беше изготвен документ, по който власите върнаха откраднатото.
Настася се учеше да чете при свещеника Иван Теребушко. Теребушковата наука костваше на Лисовски цяла свиня. „Цяла свиня вложих в моята Настася, моля ви се!“ — възкликваше отец Гаврило и плачеше разчувствуван, като гледаше своето вече учено дете. „Моята вярна и мила малка женичка ми роди заченатата от мене дъщеричка пана Настася, първа в моя град, която цяла ми е одрала кожата, както в лицето, така и по белезите, които имам.“ Но в пиянските си хвалби, като потъпкваше собственото си достойнство, настойчиво наричаше дъщеря си кралица, а достатъчна ли беше за една „кралица“ мизерната наука, почерпана от Теребушко? Тя трябваше да се научи на добро държане и висши науки, а в Рогатин всичко това можеше да го даде единствено само викарият39 Йероним Скарбски. Когато обаче отец Гаврило се обърна към викария, той поиска вече не една, а цели шест свине. „Шест свине за латинската му наука! — размахваше малки юмручета отец Лисовски. — За езика славянски една свиня, а за латинския цели шест? А нали езикът славянски е създаден, изграден и опазен с божията правда, пък латинският се гради, почива и е пълен само слъжа, поганска хитрост и фарисейство!“ Но кой ли друг в Рогатин би могъл да се похвали, че е вложил за изучаване на детето си една, а после и цели шест угоени свине? И можеше ли отец Гаврило Лисовски да се предпази от изкушението да се хвали с тези деяния през целия си живот? Пък и имаше сгодно оправдание. Та можеш ли да преживееш само с Часослова40? Без латинския си за никъде — не можеш разбра ни съдията, ни адвоката, ни пратеника от палата. И Настася започна да ходи в имението на викария Скарбски. Той смая малкото момиче с необятността на своите знания и строгостта на ума си. Неговата необикновеност зашеметяваше. Обличаше се както никой друг в Рогатин, висок, тънкошиест, с тъжни тъмни очи и тих глас, беше равнодушен към „мирските“ наслади и чужд на дреболиите и суетата. Скарбски порази Настася право в сърцето и тя се влюби в него не както досега се влюбваше в сополивите момчета, с които препускаше боса ту към Дяволската планина, ту към бащината църква да разглеждат чудноватите древни икони с брадати светии. Бузестата Урсуля, дъщерята на железаря Блазей Зебринович, като узна за влюбването на Настася, се присмя безмилостно на приятелката си: