Да живее ли? Защо? Надеждите отдавна бяха умрели в нея, молитвите, които знаеше от детство, беше изпозабравила до една и сега съществуваше в пълно унижение, в полусън, в полусъзнание, но някъде в най-отдалечените кътчета на душата си още усещаше, че продължава да живее, че няма да умре, че си трябва да живее, трябва, трябва! Затова се смееше и пееше на робския пазар в Кафа, и на галерата на Синам ага, и даже в тъмните лабиринти на Безистена, когато я продаваха за втори път и може би завинаги.
СТАДОТО
Имаше в нея нещо особено привлекателно — дали в неземното сияние на златисточервените й коси, или в изящното гъвкаво тяло — щом като онзи див татарски конник дори през нощта, в призрачната светлина на пожара, беше така омаян от нея, че я отдели от другите пленнички и чак до Кафа я караше като най-скъпоценно съкровище. Пък и суровият викарий Скарбски, сякаш чувствувайки бушуването на огъня в сърцето й, често подхващаше разговор не само за спасението на душата, но и на тялото, и тя учудена беше отбелязала, че и сам бог признава плътта, тази дреха на душата, и че колкото плътта е по-хубава и по-съвършена, толкова по-доволен трябва да бъде всевишният от такъв човек. „Плътта е важна част на нашето естество — казваше Скарбски. — Трябва да накараме нашия дух да не се затваря в себе си, да не презира и оставя самотна нашата плът, а да се слива с нея в тясна прегръдка.“ От такива думи Настася неволно се изчервяваше, а суровият викарий, сякаш без да забелязва смущението на момичето, загледан над главата й продължаваше: „Правосъдието господне предвижда това единение и сплитане на тялото и душата да бъде толкова тясно, че обрича и тялото заедно с душата на вечни мъки или на вечно блаженство.“
Ако можеше да избира, би избрала само вечното блаженство, иначе струва ли си да живееш!
„Онези, които искат да се отрекат от тялото си, се мъчат да излязат извън пределите на своето естество и да избягат от своята човешка природа — те са безумци. Вместо да се превърнат в ангели, те се превръщат в зверове, вместо да се възвисят, сами се унижават…“
„Аз няма да се отрека, никога няма да се отрека — кълнеше се в душата си Настася. — Няма да се отрека и да се унижа!“
Когато обаче стъпи на стамбулския бряг, забрави всичко. Вървеше след веригата на своите оковани в желязо клети другарки, вървеше свободно, все едно туркиня, с широки копринени шалвари, с дълга риза от цветна коприна, със зелено моминско покривало, което закриваше лицето и косите й, с изкусно извезани със сърма сахтиянови чехлички с вирнати носове. Мостчето се люлееше върху навързаните бъчви, спуснати в мръсната вода, а светът се люшкаше в очите на Настася. Огромният град се издигаше пред нея кръгъл, изпъкнал, ослепяваше я с пурпура на слънцето от множеството прозоречни стъкла, зеленееше тъжно със свещите на кипарисите, целеше се в нея с мрачните кули на древните стени и острията на безбройните си минарета. Тя вървеше, подскачайки, по това неустойчиво мостче, извиваше и гърба си, и целия си стан, млада, гъвкава, жадна за живот, стъпваше на края на тази чужда, страшна и враждебна земя, в душата й отново се надигаше оня тежък стон, който се беше явил на морето, и й се струваше, че от отчаяние губи дори зрението си, но тръсваше упорито глава и подскачаше напред, сякаш за да се спаси от шляпането на старческите крака на Синам ага зад себе си: шляп-шляп! Във водата на залива — цели бунища, грамади боклук, плуващи гнили дъски, отпадъци, кучешка мърша, парчета дърво, облепени с миди, смрад. Край водата разкопана пръст, мочурища, локви, блата, плесен, потопени изгнили лодки. А заливът се наричаше Златния Рог. Е, къде е това злато и кое тук е златно? Може би само слънцето на небето, но колко високо е то!