Към Златния Рог се спускат стръмни улички, преплетени в мъртви обятия като удавници. Старите дървени къщи, украсени с гъста резба, са наведени криво една към друга — току-виж паднат. Уличката е разполовена от слънцето — сянка и жега, жив се пържиш. Синам ага заповяда да водят пленничките по сенчестата страна. Може би съжаляваше, че не дочака вечерта на галерата, та да не изважда плячката си на показ пред очите на улиците? А улиците бяха пълни само с мъже. На малките мегдани, край шадраваните, в сянката на платаните, даже на припек, на всяко свободно място мъжете седяха нагъсто като мухи, неподвижни и черни. Само уличните продавачи на вода, бадеми, сладкиши и печено месо сновяха между тези черни фигури, извикваха нещо гърлено, сякаш се задъхваха, хранеха и пояха тези странно неподвижни, външно спокойни тълпи от мъже — ни кавги, ни сбиване, ни крамоли, ни врява. А те и не можеха нито да разговарят, нито да спорят, понеже бяха прекалено заети: всички ядяха, дъвчеха, преглъщаха, пиеха студена вода и отново ядяха. Варени в казани черва, виме, карантия, овнешки и волски сърца, тлъсти кебапи, някакви зеленчуци, от които се стичаше мазнина — по шиите им личеше с каква алчност гълтат огромни късове. Да се задавеше поне някой! Дори по нужда не ходеха далеч и във въздуха се носеше смрад на пикня, отпадъци, смола, дим, чесън и риба. Продавачите разнасяха и някакви цветя за ядене, но къде ще усетиш аромата на цветята сред тази мръсотия, сред това мляскане, преглъщане и изпражнения! Ядяха ненаситно, на крак, като коне или камили, и всички, без да откъснат очи, гледаха белите жени, които караха по улицата надзирателите на Синам ага. Погледите следваха жените, плъзгаха се по краката им, лепкави, мръсни, тежки. Мъжете мъркаха като котараци, от ленивите им фигури бликаше похот — о, проклети самци, твари, песове! Ето къде жената чувствуваше какво проклятие е нейното тяло, ето къде й се искаше ако ли не да литне като птичка в небето, то да се провали вдън земя, макар че комай и в земята не можеш се спаси от тези погледи, от тези страшни очи.
Очите бяха като облик и дух на този гигантски град. Откровено нагли и потайни, невидими, но долавящи се погледи. Струваше ти се, че очите те следят неотлъчно и от тях не можеш да се скриеш нито под водата, нито под земята. Очите бяха из улиците, в дървените къщи, зад дървените решетки, в листата на дърветата, във водоскоците, в надписите по белите и сиви плочки, на високите минарета и широките нащърбени дувари, във въздуха като сенки на птици, облаци или падащи листа. Погледи студени като докосването на змия и бодливи като тревогата и вечната мъка на следенето, недоверието и подозрителността — град като един истински страшен затвор за жени. Настася се мъчеше да не забелязва нито тези погледи, нито тези очи. Само да не се поддаде на отчаянието, да забрави тези очи. „Смей се, детето ми!“ — казваше някога майка й. Но къде си ти, мамо?
Духаше задушливият вятър лодос45 — вятърът на умрелите. Слънцето свирепствуваше бледно и страшно, като око на слепец. А в родния край слънцето винаги грееше през зелените листа, през гъстите клони и падаше на земята с дантелени отблясъци, осеняваше със зелен зрак къщата им, пътечката от вратите, тревата покрай нея, кладенеца с мъхестите греди, брезовите и дъбовите цепеници под високия навес. Кому да разкажеш тук за това?