— Настася, не ни късай сърцето — стенат робините.
Тогава златокосото девойче подхваща една такава жална-милна песен, че и Синам ага, дори без да разбира езика, оборва глава на тънка сбръчкана шия и се замисля тежко за свои си прегрешения пред аллаха:
Планините стигат чак до морето и настръхнало се извисяват над водата. Морето наднича в тъмните проломи, в широките устия на реките и потоците, в храсталаците и горите по склоновете. След това покрай брега дълго се проточва плоска равнина, образувана от хилядолетните наноси на мътните реки, по които древните гърци някога търсели златното руно. Тежкият път на галерата стига до суровите планини на Анадола, които се издигат високо към небесата зад върволица обли хълмове, пясъчни ивици и пасбища. На тесните парчета земя пасат коне, люшкат се някакви растения, после планините се спускат досами морето, остри, скалисти, мъртви, а зад тях — безкраен снежен хребет, студен като безнадеждност; хладна смърт вее от тези снегове, под небесата се раждат ледени вихри и връхлитат върху топлото море, облаци от черен дим се кълбят между планините и водата и алчно се протягат към слънцето, а то уплашено бяга от тях все по-далеч и по-далеч и на морето започва да става нещо невероятно.
Сякаш змей от страшна приказка се зададе някъде над планинския хоризонт, изтъкан от призрачна жълта светлина, спусна се до морската повърхност, после стремглаво се изви към небето, литна по-високо и още по-високо закри с кълбестата си глава половината небе, започна да поглъща от морето светлината и жадно и бързо да я препраща през дългото си тяло към тая кълбеста глава. Безкрайното тяло на змея се гърчеше от наплива на светлината, главата кърваво кипеше като огън, а морето тъмнееше ли, тъмнееше, тъмата се спускаше върху него отвсякъде, тежка и плътна, само сегиз-тогиз се промъкваше с несмел блясък синьо-зелена вълна и умираше сред непрогледната тъмнина, а морето се наливаше с черна кръв.
В този кратък промеждутък, който се възцари между настъпването на тревожния мрак и надвисналата буря, страх обзе Синам ага и неговите слуги, а окованите в желязо робини затрепераха, само гребците подвикваха след всеки замах с веслата още по-диво, сякаш дори зарадвано, и златокосата петнадесетгодишна Настася дръзко и се озърна наоколо — като че за първи път, откакто плуваха, помисли, че може наистина ей така да се хвърли от галерата и да потъне навеки! Защото май е по-добре понякога човек да потъне, отколкото да се мъчи…
А вече връхлиташе такава страшна буря, че морето се разтърси до най-дълбоките си бездни, разплиска водите си, зарева и загърмя.
„И ще видиш планините — бърбореше Синам ага, — и ще ги помислиш за твърдо закрепени, но те ще отминат тъй, както облаците отминават.“2
Ветрилата на галерата вече отдавна бяха разкъсани и сега робите сечеха и трите мачти, а те, падайки, затиснаха онези, които бяха приковани с желязна верига и не можеха да се спасят.
Всичко изчезна, умря навеки, убито от каменната сила на възземащите се до небето водни планини, от дяволския вятър, от буйството на целия свят и само някакво жално стенание, превъзмогвайки рева, свистенето и бученето на стихията, се издигна неочаквано като тънка нишка над нещастните души, може би родено от самите тези души, стенание, чуто най-напред само от петнадесетгодишната Настася, после от нейните измъчени другарки, а след това от гребците, от евнусите потурнаци и дори от самия Синам ага. И вече когато трябваше да загинат всички, когато галерата не можеше да бъде спасена ни от железните ръце на гребците, ни от молитвите на Синам ага и яростта на пазача потурнак, ни от сълзите на робините и храбростта на златокосото момиче, нито от самия аллах дори, отнякъде долетя това тънко писукане, родило се в Настината душа, дочуха го всички хора и стихии, то подхвана галерата, поведе я след себе си, поведе и я преведе през стихията, през смъртта и гибелта, и я изведе там, където още светеше слънцето, издигнато над вечерния хоризонт, където морето, макар и още да се блъскаше отчаяно, ала вече не трошеше всичко по себе си, където имаше живот, макар и горчив за робините, но все пак живот, да, живот, и вече не стенание имаше в душата на златокосото момиче, а песен, тънка и висока, блеснала като златна нишка, и тази песен грееше като младата моминска душа, и ти се искаше да се смееш и да плачеш, да кършиш ръце от неудържима радост и отчаяние от току-що преживяното и да викаш: „Ще живея, искам да живея!“
2
По-голяма част от цитатите, дадени в книгата в кавички, са от Корана или Библията. — Б. пр.