Беше изоставена от целия свят, сякаш беше извършила някакви големи престъпления. А беше невинна и праведна като току-що излюпена птичка. Кому да разкажеш за това? Йов също е бил справедлив, а е преживял най-тежки нещастия. Или пък така е съдено на всички невинни и справедливи? А онези, които следят неотстъпно и неотлъчно всяка нейна стъпка? Да ги попита човек колко ли зло-действа, грабежи и убийства тежат на съвестта им. Препичат се на слънце, смеят се, дъвчат и преглъщат… Кръглоглави момчета се мотаят в краката им, подвикват нещо, замерват пленничките с камъни, посипват ги с прах. Евнусите лениво се отбраняват от тяхната натрапчивост, а възрастните наблюдатели подстрекават и подко-коросват момчетата — тук са само момчета, няма нито едно момиче, както няма нито една жена по улиците, освен тези нещастнички, сред които най-нещастната е тя, Настася. Защото към нея са отправени най-много похотливи погледи. Окованите във верига и с железни нашийници пленнички за мъжката тълпа сякаш дори не са жени, погледите само се плъзгат по тях и летят по-нататък, търсейки алчно по-апетитна плячка, и такава неминуемо трябваше да стане тя, Настася, облечена като туркиня, мъничка, изящна, гъвкава като зеления бръшлян по древните каменни стени на Стамбул. За турците тя е също туркиня, може би жена на стария Синам ага, а може би дъщеря, това не е важно, главното е, че е жена, млада и правоверна, от което насладата за погледите още повече нараства и затова те летят към нея и спират дъха й така, както и задушливият вятър лодос.
Мъчеше се да се спаси, отмествайки очи към стените на Стамбул. Те започваха от Златния Рог. Тъмни камъни, исполински скали, могъщи канари, назъбени корони на кули, ту четириъгълни, ту кръгли руини на притулени към оградите древни дворци, много дълбоки ровове, напълнени не с вода, а с отломъци от старинни светини и жилища, трева, билки, стволове на повалени дървета, гъсталаци; някъде зад рововете имаше широк път, покрит с бели плочи навярно още по време на византийските императори; по склоновете на рововете — малки бахчи, после отново диви храсталаци, бръшлян, цъфнали диви рожкови с неестествени багри, изгоряла от слънцето трева, магарета с червени денкове на гърба, кръглоглави момчета.
Каменната ограда се възприемаше като огромно тяло на този загадъчен град, а тук на улиците бяха неговите вътрешности, каран-тията, мръсотията и отпадъците. Целият живот беше съсредоточен в онези лабиринти от погледи, в капаните на огнените очи на фанатиците, в буйството на похотта.
За да се поуспокои, момичето се опитваше да търси прилика между стамбулци и навеки изгубените хора от Рогатин, които стояха пред очите й неотстъпно и настойчиво, а може би тя сама ги нареждаше в измъченото си въображение, вкопчвайки се в тях като в последни отломки от живот. Нямаше нищо общо. Може би само ка-раимът-хлебар приличаше малко на тези мъже. Нима такива бяха добрите, мили, някак си светлолики и наивни като деца рогатинци. Тези всичките бяха съсухрени, сбръчкани, сушени и пресушени на слънце и очевидно лениви като оня Васил от Поток, който упорито си беше правил колибата съвсем близо до синагогата и макар че правоверните евреи всеки път я бяха събаряли, като не позволявали на Васил да я покрие, той отново и отново я градил, защото го мързяло да я отмести по-далеч.
Като си спомни за този глуповат и упорит в мързела си Васил, Настася малко се поразвесели и дори си похвана една чудновата игра. Уж че не е никаква пленница, не е продадена, не е купена, не е дъщеря на поп от Рогатин, а е млада туркиня и е от този пъстър необикновен свят, а светът й принадлежи. Тя е едно безгрижно момиче, свободно, властно и богато. Може би даже дъщеря на Синам ага. А дори и нещо повече.
Вървеше, като кършеше още по-силно цялото си тяло, всичките й стави играеха, всеки мускул танцуваше и тънката коприна послушно предаваше всичко това, повтаряше го и го пресъздаваше и сякаш възторжена въздишка съпровождаше и преследваше тайнствената необикновена девойка, летеше след нея, нарастваше и се състезаваше по сила с непрестанния вятър: „Бак, бак, бак!“46
Но неочаквано играта беше прекъсната жестоко.
Още преди това Настася беше забелязала колко много животни има по стамбулските улици. Като в Рогатин по панаирни дни. Коне с ездачи и неоседлани, натоварени магарета сънливо клюмат или диво цвилят, като напомнят скрибуцането на сухо колело: „И-ах, и-ах!“; кучета глозгат овнешки кокали или тракат със зъби, ловейки бълхи в слепналите от мръсотия опашки, изнежени тънкогърби котки се наслаждават на неприкосновеността и безнаказаността си, край джамиите и шадраваните гугукат гълъби и чуруликат малки птички, прехласват се от песни сред клоните, цвърчат сред гъстите листа — един ярък и приветлив свят, съвсем чужд на този нечовешки лабиринт, изграден от лепкави похотливи погледи и от отвратително дишане, обгръщащо те като смрадлив облак, през който не можеш да се измъкнеш.