Всичко живо за пленничките изглеждаше недостижимо на тези улици и те сякаш бяха забравили за неговото съществуване така, както бавно забравяха своя бог, който ги беше изоставил сами, беше избягал, беше останал оттатък морето, като ги бе прокудил в чужбина, безпомощни и слаби.
Но ето че пред тъжната върволица пленнички, кой знае откъде взело се, сякаш изникнало от стамбулския прахоляк, се появи стадо овце. Овцете плътно се притискаха, изплашено налитаха една връз друга, блъскаха се и се втурваха ту на една, ту на друга страна. Овчарите с високи островърхи рунтави калпаци и с бели някога, а сега безнадеждно захабени дрехи подвикваха на своите пощурели живинки, подбираха ги с гегите си, караха ги за продан или за клане, а пред стадото, важен като Синам ага, се пъчеше огромен черен козел с окачен на шията чан от позеленяла мед и тази мед при всяко помръдване на врата на козела кънтеше глухо и с дълбока болка като Настасиното сърце.
Стадото напомняше тяхната участ. Овцете ги караха като хора, а хората — като овце. Полъх на гибел усетиха горките жени от това зрелище, в ноздрите ги удряше смрад на омраза, долавяше се гласът на смъртта.
— Ър! Ър! — подвикваха овчарите българи с уморено мрачни гласове, а на Настася й се счуваше, че някъде дълбоко в гърдите й звучи нечие предупреждение: „Стой! Стой!“ И тялото й сякаш се вдърви, изгуби гъвкавостта и изяществото си, не можеше да направи и стъпка, не можеше да помръдне — идеше й да падне, да се блъсне в земята и да умре тук, та да не вижда този чужд град, да не усеща върху себе си лепкавите, плъзгащи се като гъсеници погледи, да не изпитва унижението и страха да се сравнява с тези овце, предназначени за клане.
Но съдбата отново се смили към нея. Евнусите свърнаха в тясна пресечка към двуетажна дървена къща, стара и разкривена като нейния стопанин Синам ага. Настася с крайчеца на съзнанието си отбеляза гъстата резба, малките прозорчета с чудновато преплетени дървени решетки отгоре, яката врата с дебела медна халка и наклоненото към стената — току да падне — старо дърво пред къщата. От безкрайния Стамбул, от неговата омраза и безгранична мъка сега те бяха хвърлени в тишината на това убежище, в теснотия-та на дървената клетка-затвор, където свободата беше заменена с решетки на прозорците, със стари килими, с миндери и възглавници, с разхвърляни безразборно на пода между бакърени съдове, кадилници и наргилета вещи, непознати, странни, безсмислени и враждебни.
Свалиха железните нашийници на жените. Най-сетне, най-сет-не! Показаха им къде е водата и всичко друго за природни нужди.
Макар и да бяха погребани може би завинаги между тези четири стени, но бяха спасени от алчните очи! И все пак са живи, живи са!
Синам ага, като наблюдаваше как отвеждат робините в женската половина и ги заключват за по-сигурно, си шепнеше молитва за благодарност. Сетне бавно се затътри към мъжката половина на къщата — селямлъка. Сега вече можеше търпеливо да изчака с плячката си, докато настане време да я продаде изгодно. Онази червенокосата ще я продаде на венецианеца, дето беше дал капаро, а дотогава тя ще бъде заедно с всички. Не бива да бърза с нея, макар и наполовина да не е негова. Никога не бива да бързаш да връщаш чуждото. „Ако дадете на аллах угоден нему заем, той ще ви го удвои и ще ви прости, тъй като бог е признателен и дълготърпелив, познаващ както онова, което е скрито, така и онова, което е открито. Могъщият, мъдрият!“
ВАЛИДЕ ХАНЪМ
Ибрахим забрави новата си робиня. Във всеки случай искаше така да мислят. Кой? Неговите евнуси ли, които трябваше да държи, за да наглеждат харема? Или самата робиня, твърде дръзка и неукротима за положението си? Дързост той не прощаваше никому. Дори султан Сюлейман не би се осмелил някога да бъде дързък с Ибрахим. Отношенията между тях ето вече десет години бяха почти братски. По-големият брат, макар и странно, беше Ибрахим. Сюлейман се подчиняваше на Ибрахим във всичко: в изобретателността, в капризите, в настроенията, в споровете, в конните състезания и в лова. Вървеше след него с удоволствие, сякаш дори радостно. Ибрахим изпреварваше Сюлейман във всичко, но се придържаше към една разумна мярка, като не го оставяше да почувствува, че е по-долу с нещо, че е по-малко надарен и по-малко пъргав. Всичко това обаче беше в миналото. Смъртта на султан Селим промени нещата само за един ден. Ибрахим беше твърде умен човек, за да не знае какво страшно нещо е властта. Човек с власт в ръцете се различава от обикновения човек, както въоръженият от онзи без оръжие. Над султана е само небето и аллах на него. Аллах е навсякъде, но всички повели идват от султана. Сега Ибрахим трябваше да следи внимателно Сюлейман, да го пази денем и нощем и да го държи в състоянието и настроението, в което той беше през десетте години в Маниса, разбира се, по отношение на него, Ибрахим, иначе защо му е да се безпокои още за някого си на този жесток и небла-годарен свят? Напрежението беше почти нечовешко. Да присъствуваш дори когато отсъствуваш. Да се появяваш щом само султанът си помисли за тебе и да съумееш така да му въздействуваш, че той да не те забравя нито за миг. В Маниса Ибрахимови съперници бяха само две жени — майката на Сюлейман валиде Хафса и любимата му жена Махидевран. Впрочем той трябваше да се пази само от валиде ханъм, понеже тя имаше тайнствена и неограничена власт върху сина си. В Стамбул валиде ханъм придоби още по-голяма сила, но тук се появи най-страшната съперница — държавата, империята. Тя всмукваше в себе си Сюлейман и заплашваше да го погълне напълно. Да се състезава с империята беше безсмислено, затова Ибрахим сега трябваше да се грижи само за едно: да не се отделя от Сюлейман, да бъде заедно с него в добро и зло, разбира се, отстъпвайки му привидно първото място, но всъщност задържайки се с всички сили на положението, което заемаше в Маниса. Наричаха го хитър грък и никой в двора не го обичаше, освен Сюлейман и валиде ханъм, която харесваше всичко мило на сина й, ала Ибрахим не се поддаваше на ничии чувства, защото знаеше твърде добре, че всеки изплува от морето сам, като разчита на собственото си умение. Не случайно се беше родил и израснал на остров от твърд бял камък. Още от малък знаеше: животът е твърд като камъка и обиколен от дълбоко безжалостно море. Духът на островитяните живееше у него винаги, макар и дълбоко спотаен. Право казано, Ибрахим дълбоко презираше хората от материка, но умело криеше презрението си, понеже численото превъзходство не беше на страната на островите, а на материка. Но само численото. По душевна сила той превъзхождаше всички. Дори и султана. Знаеше го отдавна, но никой друг не биваше да го знае. Затова трябваше да се преструва на любезен и дори да се унижава пред султана. Духът му, неспособен на унижение, страдаше от това прекомерно, но Ибрахим не можеше да стори нищо, освен да измъчва по един или друг начин тялото си. Можеше да се лиши например от вкусно ядене, когато Сюлейман не искаше да яде нищо, с месеци не навестяваше харема си, придружавайки Сюлейман в неговите пътешествия, на лов, в размислите и скуката; забравяше за печалбата, задоволявайки се с най-обикновената милост на своя висок покровител: една усмивка, възторжена дума, благосклонен поглед или просто кимване. Често пъти Сюлейман се затваряше насаме с Ибрахим за вечеря, без слуги и без свидетели, прекарваха цели нощи в разговори, възхищавайки се един от друг, пиеха гъсти кандийски вина, които доставяше на Ибрахим неговият верен Грити. Умореният Сюлейман заспиваше, но събеседникът му не мигваше. Ибрахим се боеше от постелята. Ще заспиш — и може би завинаги. В тази земя такова нещо се случва често. А може би някъде дълбоко в паметта му живееше страшният спомен как беше заспал върху топлите камъни и беше станал роб на Джафер бей. Сега беше обречен да живее като кукумявка. И когато му се случваше да прекара нощта с жена, той я измъчваше, като не й даваше да заспи нито за минутка, жестоко и неутолимо искаше от нея наслади и ласки: „Не спя ли аз, не смей да спиш и ти.“