До леглото откъм главата мъждукаше сирийски меден свещник, от медната кадилница в средата на големия червен килим се виеше тънка струйка дим от едва доловими благовония. Ибрахим лежеше върху зелените покривки, същите както у султана, и държеше пред себе си древна арабска книга. Книгата беше дебела и тежка и да държиш без дървена подставка и то в постелята такава тежест беше почти невъзможно, но на него много му се искаше да се покаже пред девойката именно такъв — сериозен учен мъж, да я порази по същия начин, както в Безистена, определяйки за нея, без да се пазари, двойно по-голяма цена, отколкото искаше старият мошеник Синам ага. Как да я нарича? Роксолана. Името й го даде Луиджи Грити. Просто ей тъй, без да мисли, мимоходом. Така да бъде. Можеше да се нарече и Рушен47. Това също ще напомня за произхода й и същевременно ще отговаря на османския дух. Подтиквана от евнуха, девойката влезе в просторната спалня и не без почуда видя върху зеленото ложе същия онзи венецианец, който я купи на Безистена. Беше цялата в розова коприна, тънка и прозрачна. Избрахим извърна към нея глава и свъси вежди.
— От днес ти си Рушен — каза на странен славянски език, от който на Настася й се дощя да прихне.
— Ама ти турчин ли си? — забравяйки за какво са я довели тук, простодушно попита тя.
— Рушен и Роксолана — така ще се наричаш — без да отговаря, обясни строго гъркът. — Ела по-близо и хвърли дрехите си, пречат ми да разгледам тялото ти — заповяда Ибрахим. — Ти си робиня и трябва да правиш всичко, което ти заповядвам.
— Робиня? Робите трябва да работят, а аз само спя и ям.
— Ти си робиня за удоволствия и наслади.
— За наслади ли? За чии?
— За моите.
— За твоите ли? — засмя се тя. — Не си ли твърде хилав за наслади?
Той се докачи. Очите му гневно светнаха, бузата му нервно затрепка. Хвърли книгата на килима и викна:
— Ела тук!
Тя пристъпи като че ли към ложето и в същото време встрани.
— По-близо.
— Ами ако не искам?
— Длъжна си да изпълняваш повелите ми.
— Но нали си християнин? Не приличаш на турчин. Християнин ли си?
Това беше толкова неочаквано, че той се обърка.
— Кой ти каза, че съм бил християнин?
— То си личи. Не е ли вярно?
— Сега това няма значение. Приближи се.
— Няма да се приближа, докато не разбера.
— Какво искаш още?
— Трябва да ми отговориш.
— Дръзко момиче! Ела насам!
— Не, кажи ми. Чувал ли си за онези седем отрочета, които заспали в Ефес?
— В Ефес ли? Какво от това?
— Още ли спят?
На Ибрахим започваше да му харесва това приключение в собствената му спалня.
— Във всеки случай не съм чул да са се събудили — каза той развеселен. — Сега доволна ли си?
— А онзи свещеник? — не отстъпваше тя.
— Какъв свещеник пък сега?
— В храма „Света София“. Когато турците нахлули със султана си в църквата, там се извършвала света служба и всички се молели на колене. На амвона се възправил свещеникът, който извършвал службата. Един еничарин се втурнал със сабя към него и вече замахвал да го съсече, но свещеникът се закрил с кръста, отстъпил назад към стената на храма, стената се разтворила и го скрила. Когато настане краят на неверниците, ще излезе от нея. Трябва да си чул за това.
— Никой тук не е чувал за такова нещо. Това е някаква измислица.
— Защо да е измислица? Знаят го всички почтени хора. Настася леко пристъпи към ложето, наведе се над книгата и прелисти страницата.
— Не познавам това писмо. Странно е.
— Можеш ли да четеш?
— Защо да не мога? Всичко мога.
— Тогава ела при мене.
— Няма да дойда. Това не го мога и не го искам. С тебе не искам.
— Ще те принудя.
— Само мъртва.
— Девойка ли си?
— Трябваше досега да забележиш.
— Но нали ти не искаш да те видя.
У Ибрахим се надигаше необяснимо нежелание. Мислеше вече не за насладите, а как да отстъпи с достойнство и как да се държи по-нататък с това странно момиче. Право казано, Рушен като жена не привличаше с нищо Ибрахим. Жената трябва да бъде безмълвно средство за наслада, а не да се впуска във възвишено философст-вуване веднага щом влезе в спалнята.
— Чия дъщеря си? — попита той, за да печели време.
— Кралска! — засмя се Настася, като тръсна дръзко пищните си червеникави коси.
Ибрахим не разбра. Или не повярва.
— Чия, чия?
— Казах ти — кралска.
— Къде те намериха?
— В кралството.
— Къде точно, питам.
— Където бях, вече ме няма.