Той я погледна по-внимателно, придирчиво, с недоверие и дори с презрение. Долна самозванка? Или просто глупаво момиче? Но все пак наистина е странна и с вида си, и с нрава си. И се държи твърде чудато. Никога не бе чувал за робини, които да се смеят, току-що попаднали в робство.
Прииска му се да помисли насаме. Не познаваше самотата, нямаше време за нея, но понякога остро усещаше някаква необяснима мъка и само след малко ставаше ясно: това беше мъка по самотата. Винаги жадуваме за онова, от което сме лишени.
— Добре — уморено махна той. — Сега си върви. Ще те повикам по-късно.
— Къде да вървя? — учудвайки го още повече, попита момичето. — Пак там — да ям и да спя?
У нея наистина имаше нещо различно от другите хора.
— А ти какво би искала?
— Да уча.
— Може би си забравила коя си?
— Робиня. Но скъпа.
— Ти всичко знаеш!
— Ако беше всичко, не бих искала да уча.
— Нали те учат да пееш и танцуваш?
— И без това умея. Мога да ти изпея как ме купуваха. Я чуй. — Тя приседна на килима, сви се като топка, едва докосвайки с пръсти дебелата арабска книга, и занарежда с дълбок тъжен глас: — „За самата Настася девет хиляди. За снагата й гъвкава десет хиляди. За бялото лице единадесет. За бялата шия дванадесет. За сините очи и дългите мигли тринадесет. За тънките вежди четиринадесет. За плитката златна петнадесет…“
Скочи на крака и побягна към вратата.
— Ето ти и песен. Стига ли ти?
— Върви си. Дай ми време да помисля. Тя още не вярваше.
— Как така да си вървя? Нали съм робиня.
— Върви, върви. Друг път ще те повикам.
— Голяма утеха!
Тя излезе от него, като се смееше, но той не искаше да слуша смеха й, искаше да мисли.
А за какво да мисли — не знаеше. Да се посъветва? За жената не се съветват!… Против нея могат само да вземат свидетели, когато извърши нещо долно. „Ако някои от вашите жени се провинят в блудство, представете четирима свидетели измежду вас против тях, а ако свидетелствуват против тях, затворете ги в отделни стаи, додето ги освободи смъртта или аллах им достави средство да избягат.“ Съществуваше Грити, който беше настрана от исляма. Но с Грити не му се искаше да говори за това момиче, понеже при среща той и бездруго непременно щеше да намигне и да попита с цинична мъжка откровеност: „Е как е, допадна ли ви роксоланката?“
Ибрахим лежеше и прехвърляше в паметта си стихове от четвъртата сура на Корана „Жените“. Винаги намираше в тази книга утеха особено там, където се споменаваше неговото име. Знаеше, че това е пророкът Ибрахим, когото християните наричат Авраам, но все едно се радваше, когато четеше: „Понеже ние дарихме на рода Ибрахимов писмо и мъдрост…“
Навярно и Ферух хатун, когато беше избирала за своя малък роб мюсюлманско име, се беше спряла на Ибрахим именно за да изпълни с гордост духа му? Понеже тя се грижеше за духа му с усърдие и настървение, оставяйки тялото на природата, която без всякаква помощ още на четиринадесет години направи Ибрахим пламенен и предан любовник на неговата добра господарка. Сега тя се облива някъде в безутешни сълзи, а той трябва да намери разумен изход от задънената улица, в която попадна, като купи на Безистена странната робиня. „И никога не сте в състояние да бъдете справедливи към всички жени, колкото и да се стараете да го правите. Затова не се отвръщайте по всякакъв начин от една от тях, нито я оставяйте в неизвестност. И ако се помирите и бъдете богобоязнени, аллах е благ и милостив!“
Не заспа почти до зори. Евнуха, който се появи, за да го попита дали да не доведе любимката му Хюма, направо го изгони. Непоносима сган са евнусите. Винаги знаят онова, което не бива да знае никой. Те не можеха да разпитат Рушен, защото тя не би отговорила никому (дори и на него за съжаление), но и така се досетиха, щом бе отпратил робинята без време. А може би тъкмо навреме?
И изведнъж се изплаши: а не прояви ли слабост, не се ли поддаде на скритото чародейство на тази чужденка? Във всеки случай трябваше да я упои със силно вино и нека тогава да проявява своята варварска смесица от остър като бръснач ум и едва ли не детска наивност. Но той все пак не направи това. Пусна Роксола-на, без дори да докосне тялото й, пусна я така бързо. Тук непременно има магия. Той се поддаде на наивната приказка за високопоставения произход и за едва ли не ангелската й чистота. Ех, Ибрахим, Ибрахим!…
Над Стамбул се спускаше студена зимна мъгла, но султанът изяви желание да отидат на Окмейдан48 и да стрелят с лък по тиква. Желанието на падишаха е свещено. Ибрахим съпровождаше Сюлейман, като вървеше до почетното дясно стреме. Той беше самото уважение и внимание на това почетно място от дясната страна и забавляваше султана, като описваше техните упражнения в стила на придворните сладкодумци-подлизурковци: „Когато високият султан, качвайки се на коня, забърза с августейшия кортеж по пътя на съвършенството, почтителността и служенето и според обичая на халифите, в свободния от държавни грижи ден пристигна на полето за стрелба по тиквата, която вече очакваше негово величество на мястото, откъдето той щеше да мине, чухраите и аджемите49 започнаха да движат тиквата, издигната на двеста гези50 над земята, и великият падишах яко лев, като си сътвори нокти от стрелите и лъка, започна да пуска в тиквата стрели на изпитанието, поощрението и заплахата, според думите: «И пригответе се против тях, с каквито военни сили разполагате и конница, за да всеете ужас във враговете на аллаха, във вашите врагове и други неверници…»“ Щастливата дясна страна се украси с присъствието на главния пазител на царските покои и велик соколар Ибрахим, който също пускаше стрели в своята тиква, и високопочтените султански велможи, поощрявайки се един друг, мятаха стрели на щастието в тиквите, които им подаваха аджемите, но всичките тези тикви не можеха да се сравнят с тиквата на височайшия султан — жълта, на червени и черни ивици, сякаш кръв от стрелите и синини от мощните удари на негово величество. „О, каква тиква! Грамада като дърво без ствол или глава на богатирски воин, който послушно я подлага под каменните удари на стрелите. Тя прилича на дебел клон на чемширово дърво. Това е гнездо на гълъби, които каменните стрели принуждават уплашено да излитат, или райска финикова палма, която се подлага на ударите на негово величество, наместника на нашето време.“