Султанът упорито забиваше стрела след стрела в огромната тиква, която, тичайки, разнасяха на висок дървен прът скритите зад земления насип чухраи. След султанската тиква се разнасяха тиквите, предназначени за Ибрахим, за великия везир — стария Пири Мехмед паша, за везирите, еничарските аги, за велможите, за подлизурковците и смахнатите. Султанската тиква беше най-голяма и най-ярка, а неговите стрели бяха със златни пера и сияеха дори в мъгливия въздух. Тиквите за Ибрахим и везирите бяха много по-малки и всичките бели, а останалите ловци трябваше да се задоволяват с няколко сивкави кръгли тиквички, в които се забиваха наведнъж по няколко зли стрели. Сюлейман беше овладял високото майсторство за стрелба с лък по времето на своето наместничество в Крим, където го изпращаше още малък дядо му — султан Баязид. И макар османските султани да смятаха лъка за оръжие на страхливците, като отдаваха винаги предпочитание на меча, Сюлейман след Крим вече никога не можеше да се избави от изкушението да пуска стрели ту в див звяр, ту в прелетна птица, ту в ей такава тиква.
Султанът както обикновено мълчеше, давайки само знаци на дилсизите51 да подават стрели или напитки, за да си разквасят гърлото с Ибрахим. Ибрахим се мъчеше да не изостава от Сюлейман, като забиваше сполучливо една след друга стрелите в своята тиква и се смееше на стария Пири Мехмед, който улучваше рядко, понеже не можеше да опъне както трябва тетивата, поради което стрелите му не достигаха целта и безсилно падаха. И изведнъж нечия чужда стрела с хищно свистене се впи в султанската тиква, като едва не я прониза цялата. Дори Ибрахим вцепенен погледна своя колчан и тази злочеста пришълка, сякаш искаше да се увери, че стрелата със синьо-бели пера не е негова, а е наистина чужда, кой знае чия и откъде. Тя стърчеше в ярката тиква черна, с мръсни синци, накачени по нея. Чухраите и аджемите, поразени от невижданото светотатство, замряха в своето прикритие, тиквите се полюшваха на високите върлини, сякаш страхливото треперене, обхванало всички придворни, се беше предало и на тях.
Учителят и възпитателят на султана, побелелият везир Касъм паша, който знаеше Сюлейман от малък, беше пътувал с него навсякъде, беше живял през всичките години в Маниса и търпеливо му беше предавал всички тайни на придворните обичаи, сега следеше с известна тревога Сюлейман. Сам аллах беше пратил това изпитание за младия султан. Ето случай да прояви и властта си, и нрава си, и самообладанието, на което беше обучавал Сюлейман невъзмутимият Касъм паша. Сюлейман си беше докарал в Стамбул от Маниса и дилсизите. Имаше си свои и не се нуждаеше от дилсизите, служили на султан Селим. Касъм паша беше подготвил за своя властелин и тези мълчаливи изпълнители на най-неочаквани повели — повели тайни, безмълвни, предавани с жест, движение, докосване и поглед, а дори и само с една въздишка на султана. Като примигваше със старите си зачервени от вятъра очи, Касъм паша удовлетворено наблюдаваше колко умело и незабелязано Сюлейман дава заповеди и как дилсизите търчат насам-натам, мълчаливо и незабавно изпълнявайки волята му. Как ще постъпи сега султанът, когато неизвестна ръка престъпно беше посегнала на високата му чест? Чужда стрела в султанската цел е все едно чужд мъж в Баб ус саадет — Вратата на блаженството52. Наказанието трябваше да бъде наложено незабавно и безмилостно, но и в наказанието трябва да се държи за достойнството. Касъм паша не вземаше участие в състезанията, не го задължаваха и не му се присмиваше дори Ибрахим, но ако старият везир не хвърляше стрели, то тревожните погледи, които хвърляше, бяха много почести от стрелите на неговия възпитаник, и сега той напрегна цялото си старо жилесто тяло като силно опъната тетива.