Ибрахим, като се движеше неотстъпно до дясното му стреме, се наклони леко към Сюлейман, за да може той по-добре да го чува, и издекламира:
Имаш обичай да осъждаш виното, да отричаш флейтата, о, суфи! Пий вино и бъди човек, о, суфи, този лош обичай остави!
— Това трябва да се запише — одобрително отбеляза султанът и пусна коня в галоп. Ибрахим препускаше редом като негова сянка.
Вечеряха в покоите на Мехмед Завоевателя, изографисани от венецианския майстор Джентиле Белини: русокоси жени, зелени дървета, гяурски здания, зверове и птици — всичко онова, което беше забранено от Корана. Но пиеха също и забранено от Корана вино, макар там и да е казано: „Ще им бъде дадено да пият чисто, запечатано вино.“ Затова пък обичайната мрачност на султана изчезваше и той ставаше едва ли не онзи шестнадесетгодишен шехзаде от Маниса, който се кълнеше някога на Ибрахим в любов и уважение за цял живот. Пияната камила по-леко носи товара си. Пиеха и ядяха много, но още по-много изхвърляха, понеже за слугите входът тук беше забранен и нямаше кой да прибира.
— Което не се изяжда — се изхвърля — небрежно каза султанът. — Тази вечер всичко ми е особено вкусно. А на тебе?
— И на мене.
Ибрахим доливаше на Сюлейман гъст мискет, а от главата му не излизаше казаното: „Което не се изяжда — се изхвърля.“ А той не би изхвърлил никога и нищо — нали беше син на бедни родители. Но тук, покрай султана, вече не изяждаше всичко въпреки ненаситността си. Ето и Рушен не я изяде. И какво сега — да я изхвърли ли? Но къде?
Гледаше Сюлейман и неговата печално клюмнала на дългата тънка шия глава, натежала от много високия тюрбан, опитваше се да определи истинските си чувства към този човек — и не можеше. Не искаше. Не беше свикнал да криви душата пред себе си. А да признае истината?… Да си остане така, както и досега. Той живее не за себе си, а за тъмноликия владетел. И Рушен я купи, като даде луди пари, та смая Грити, а после не я докосна и с пръст, когато евнухът напъха момичето в спалнята му — купи я не заради себе си, а за султана, за неговия царствен харем, за Баб ус саадет в четвъртия двор на двореца Топкапъ, зад Златните врата на насладите. От какви подбуди? От любов? Жалост? Или от благодарност за всичко, което Сюлейман беше направил за него? Знаеше ли? Действуваше несъзнателно, без сам да разбира до този момент какво върши, осъзна го едва сега и се зарадва невероятно, прииска му се да разкаже на султана какъв чуден дар му беше приготвил, но овреме се сдържа. Той имаше един навик: да възпира възторзите си, като кон в галоп. Спри и помисли още малко! Помисли и изведнъж го осени: валиде ханъм? Трябва да се посъветва с майката на султана, валиде Хафса, всемогъщата повелителка на харема на падишаха.
След вечерята Сюлейман помоли да му почете от „Тасавурат“59. Слушаше, клюмайки, не прекъсваше и не питаше, а Ибрахим, без да се замисля над това, което четеше, забравил дори за самия султан, непрекъснато въртеше в главата си само едно: „Валиде ханъм, валиде ханъм, валиде ханъм!“ „Намерих една жена, която ги управлява, и на нея е дарено всичко, и тя има голям трон.“
А сетне изведнъж трепна, като си спомни кой знае защо мрачната легенда, свързана с венецианеца Джентиле Белини, който изографисал тези покои за Мехмед Завоевателя. Художникът смаял твърде много султана, донасяйки му като дар няколко свои платна с изобразени прекрасни жени, които се сторили на Мехмед по-живи дори от неговите одалиски в харема. Султанът не вярвал, че човешка ръка е способна да създаде такива неща. Тогава художникът нарисувал портрета на самия Мехмед Завоевателя: крив като ятаган нос, разбойническо лице с широка брада и поглед като на звяр под кръглия тюрбан, а над всичко властвува цветът на тъмна сгъстена кръв. Султанът бил във възторг от изкуството на венецианеца. Ала когато художникът показал на Мехмед картината, изобразяваща отсичането на главата на Йоан Кръстител, султанът се разсмял на неосведомеността му.
— Тази глава е прекалено жива! — възкликнал той. — Не се вижда, че е мъртва. На отсечената глава кожата се свива! Свива се веднага, щом главата се отдели от тялото. Вие, неверниците, не ги разбирате тези работи!
И за да не остави никакво съмнение в своите знания, веднага заповядал да отсекат главата на един от чаушите и накарал художника да гледа умиращата глава, докато на венецианеца не му се сторило, че и самият той умира.
За Османовци нямаше нищо невъзможно. Особено в жестокостта. Няма ли да предизвика и той жестокост със своя дар? Постъпката трябва да се предхожда от разговор. А разговорът още не е подарък.
Макар Ибрахим да беше смятан за главен пазител на султанските покои и макар Баб ус саадет да беше също в негово владение, той не можеше да пристъпи четвъртите врати, които се охраняваха от бели евнуси, без риска да загуби главата си, както и всеки друг мъж освен самия султан. Евнусите не се вземаха под внимание, понеже евнухът не може да се зъзползва от одалиските, както и неграмотният от книгите. Но от висотата на своето положение Ибрахим виждаше какво става в харема и беше длъжен да задоволява всички потребности на този мъничък, но всемогъщ свят; всяка сутрин при него идваше главният евнух, който предаваше нарежданията на валиде ханъм, великата владетелка Хафса, чието драгоценно време не можеше да се пилее за низки и долни неща, за които тук беше поставен той, Ибрахим, понеже нейното време пестеливо се разпределяше между стремежите за приближаване към аллаха и възвеличаване на улемите, бедните чалмоносци. Ибрахим търпеливо слушаше бръщолевенето на черния главен евнух, като знаеше прекрасно, че нейно величество валиде ханъм освен за приготвяне на дарове за джамиите и свещените тюрбета, шиене на скъпоценни балдахини, бродиране и плетене на дантели, прахосва по-голяма част от времето си за сплетни, за изслушване на доносите на евнусите и верните си одалиски, за потушаване на раздори, а понякога и на истински бунтове, от които харемът направо клокочеше и, разбира се, за проследяване на всяка стъпка на султана, везирите му и всички приближени и най-напред на самия Ибрахим, макар към него валиде ханъм да беше особено благосклонна, което неведнъж беше изявявала открито. И не просто бе благосклонна, а го обичаше като син. Това той също беше чувал от устата на самата валиде ханъм. От царствените уста, които с красотата си затъмняваха всичко друго виждано. Не сочни, не яркочервени, не нежни с онази тънка нежност, от която мъжете обезумяват, а по-скоро строги, тъмни, сякаш пресъхнали и втвърдени, но изрязани с такова съвършенство, че той очакваше от тях дори не просто думи, а самата красота. Не бяха много мъжете, имали щастието да видят тези уста. Ибрахим принадлежеше към тези малцина.