— Предай на валиде ханъм — каза сутринта на главния евнух, — че бих я помолил да ме изслуша.
Главният евнух се поклони мълчаливо.
— Върви — отново каза Ибрахим.
Евнухът, кланяйки се, отстъпваше към вратата. Беше по-могъщ от Ибрахим, защото държеше в черните си, страшно силни ръце и целия харем, и самия султан, но никога не показваше открито могъществото си, понеже зад него стояха поколения също такива евнуси, които вършеха работата си тайно, намъкваха примката, прокрадвайки се изотзад, а пред очите се кланяха угоднически, унижаваха се и се подмазваха.
Човекът, когато се е изправил на крака и се е извисил над света на животните, като че ли веднага се е раздвоил на горна част, където са духът и мисълта, и долна, в която телесното тегне към земята, тласка я към низостта, към първобитната мръсотия. За горна част служат мъдреците и боговете, а за долна — под-мазвачите. От човешката измет те са най-древни. Не е възможно да им се сложи край. Може би единственият начин е отново да се върнем на четири крака?
Ибрахим никога не се смяташе за ласкател. Може би той именно затова се хареса на Сюлейман, че не се присъедини към тълпата от лакеи, обкръжаващи шехзадето в Маниса, а сега, когато Сюлейман стана султан, той, Ибрахим, също не се пречупи, задържа се на човешката си висота, издигна се още по-високо над лакеите от Високата порта, които тук нямаха чет. Валиде Хафса отначало със страх се вглеждаше в ловкия грък, опасявайки се да не навреди нещо на сина й. Но, притежавайки нужното търпение, което с пълно право би могло да се нарече целебно, тя скоро се убеди, че между младежите беше започнало нещо като надпреварване по способности и това й хареса. Сега трябваше само да следи да не би Ибрахим, като другар на Сюлейман, да възнамери да стане негов съперник. Валиде ханъм забелязваше и най-малките намеци за съперничество ако ли не сама, то благодарение на ушите и очите, които предвидливо беше поставила навсякъде й своевременно ги отстраняваше незабелязано за Сюлейман, а често и за Ибрахим.
Сега в молбата на Ибрахим валиде ханъм беше заподозряла някаква хитрост, навярно затова не отговори няколко дена, като разучаваше за него всичко възможно, или се готвеше както подобава за предстоящия разговор. Да се готви, без да знае за какво е този разговор? За друг би било странно, но не и за валиде ханъм. Понеже ако човек е намислил нещо недобро или пък подло, той няма да издържи и ще се издаде поне с намек, с някаква незначителна дреболия, макар в бълнуване насън или в опиянението, когато се затварят със Сюлейман в гяурските покои на Завоевателя — и тогава тя незабавно ще узнае, ще се досети за всичко и както трябва ще се подготви за отпор. Ако ли пък Ибрахим няма нищо лошо на ум, а напротив, иска да направи за нея нещо приятно, и тогава не бива да бърза, понеже прибързаността прилича само на хората от долен произход, на нищожните, които не струват и грош. Величието на човека е в спокойствието, а спокойствието в търпението и бавенето. Незабавно трябва да се наказват само враговете. Вдигнатата сабя трябва да пада като вятър.