Валиде Хафса произхождаше от рода на кримските Гиреи. В нейните жили не течеше кръвта на Османовци. Но издигната днес до положението на пазителка на добродетелите и достойнствата на този царски род, тя с всички сили се мъчеше да всмуче в себе си неговия многовековен дух. Гигантските простори дишаха в сърцето й, бавни като движението на керваните; ритмите на пясъците и пустините пулсираха в кръвта й, облаци, прогонени от небесата от големи ветрове, спираха в сивите й искрящи очи, изрязаните й устни се овлажняваха от дъждове, които падаха и все не можеха да паднат на земята. Империята беше един безкраен простор, а просторът беше тя, Хафса. Странствувала по волята на султаните Баязид Справедливи и Селим Страшни (нейния мъж) със сина си ту в Амасия, ту в бащиния Крим, скрит зад високите вълни на суровото море, ту в Едирне, ту в Стамбул, ту в Маниса, а сега, съединила и обединила всички простори тук, в царствения Стамбул, в двореца Топкапъ, тя успокоено седна на възглавницата на почитта и уважението, превръщайки се сякаш в тугра60 върху султанската грамота за достойнството на най-целомъдрените хора в целия свят.
Валиде ханъм повика Ибрахим, когато желанието му да сподели намерението си с нея беше започнало вече да се изпарява. Намерението е ценно, докато още не е помръкнало, когато иде от горенето на душата и няма върху себе си нищо от хладния разум. Но откъде валиде ханъм можеше да знае за странното намерение на Ибрахим?
Тя го прие в просторните покои до Тронната зала през нощта, когато султанът вече спеше или се развличаше с любимата си жена Махидевран. Само един тесен преход и стръмни стъпала ги отделяха от мястото, където се намираше сега Сюлейман, и това неволно слагаше върху техния разговор белег на нещо непозволено, едва ли не греховно.
Валиде ханъм седеше на възглавниците цялата в бели кожи, лицето й беше покрито с бяло фередже, над което горяха огромните, черни в полумрака очи. Само един светилник мъждукаше далеко в ъгъла, осветявайки лицето на валиде ханъм с плахи жълтеникави лъчи, ала тя като че ли и от него искаше да се прикрие, защото при появата на Ибрахим вдигна леката си ръка така, че на лицето й падна сянка, но то беше само за миг, понеже веднага дръпна ръката, а в нея държеше фереджето. Ибрахим бе от мъжете, които вече бяха виждали лицето на валиде ханъм, затова тя не искаше да го крие и днес, когато между тях трябваше да се състои разговор, пък за разговора не са достатъчни само очите, а трябват и уста, още повече ако са така неповторими, както нейните.
— Седни — покани го тя, посочвайки на Ибрахим възглавниците, които можеше да си подложи.
Той поздрави и седна на разстояние, навеждайки се почтително към страната, където тънеше в бялата нежност на кожите малката фигурка, която дори и седнала, успокоена и неподвижна, беше сякаш цяла изтъкана от живост, подвижност и безпокойство. Черно-сивите очи проблясваха остро — или изкусно почернени, или в такива едни чудни прорези, малкото правилно носле като че ли трепкаше не само с тънките си ноздри, но и с цялото си ясно очертание, устните й бяха тъмно изписани върху бледното й нервно лице и сякаш говореха дори и здраво стиснати. Полъхът на времето още не беше докоснал това лице. То живееше, дишаше и вдъхновяваше всеки, който имаше щастието да го погледне. Странен беше султан Селим — беше отпратил далеч от себе си такава жена и чак до смъртта си не пожела да я види повече. Може би беше истина онова, което си препредаваха шепнешком един на друг пазачите на харема, че уж Сюлейман не бил роден от Хафса, а от любимата робиня на Селим, една сръбкиня, родом от Зворник в Босна. А уж през същата тази нощ Хафса била родила момиче. Нима е могла да понесе наследникът на трона да бъде от робиня? Още преди разсъмване евнусите удушили сръбкинята, а Сюлейман станал син на Хафса. Дали наистина е било така и дали е узнал за това Селим? И знае ли го някой със сигурност? Харемът пази навеки своите тайни, вратите му са заключени така здраво, както са стиснати тези прекрасни уста, които не искат да промълвят на Ибрахим нито дума, а да заговори пръв не смееше.