— Това още не е праг — успокои го Мина, — тук е широко, има откъде да минеш, да заобиколиш. А има и по-страшно. Вълнарят да речем — там прагът прави такова нещо с водата, че тя става като чепкана вълна. Но над всички стои Дядото или Ненаситникът, това вече е прагът на праговете. Минеш ли го, вече можеш да се прекръстиш. Ние там варим и последната каша на острова. Всичко, що е останало от запасите, го хвърляме в казана. Та и острова така наричаме: Кашаварница. А плуването ето оттукя започва.
До равната вода се придвижваха толкова трудно и дълго, че на Хасан му се струваше — никога няма да стигнат, ще се закачат завинаги на тези каменни четки, преграждащи Днепър като творение на нечиста сила.
Но човек забравя опасностите веднага щом останат зад него. Дяк Ржевски, като видя непристъпните скали на Хортица, пожела да спрат там и да започнат изграждането на крепост за московския цар, понеже по-добро място не могло да се намери в цялата земя. Хасан няколко пъти напомняше на дяка, че трябва да вървят по-нататък, защото за крепост не е ставало дума, а недвусмислено намекваха за продължаване на похода и казашките атамани Млински и Ескович, които бяха повели своите казаци самоволно, насърчени и от силата на Ржевски и — главно — от смелите му намерения.
— Трябва да ударим турците, докато още не са усетили нищо! — настояваше Мина-Млински. Ескович мълчаливо засукваше мустак, но бе винаги зад гърба на Млински, като че подкрепяше думите му и със силата си, и с мълчанието.
Най-сетне дякът заповяда да плават по-нататък.
Какво плаване беше само!
До Ислямкермен се приближиха внезапно, та татарите едва успяха да избягат от крепостта на левия бряг и да препуснат към своя хан с отчаяната вест за невиждана сила по Днепър.
Казаците взеха татарските коне и добитъка, та част от хората на дяка яздеха вече заедно с казаците, а в това време лодките, почти без да спират на брега, бързо плуваха надолу.
В Очаков, където трябваше да се намира турският санджакбей, се появиха пак така неочаквано, както и при Ислямкермен. Турският ага успя да избяга, а защитниците се затвориха в крепостта, ала Хасан разположи така казаците и московците, че крепостта бе превзета с един пристъп. Като взеха много „езици“ и докопаха доста стока, отплаваха обратно. Не бягаха, а плаваха като победители, понеже бяха завладели цялата река чак до изворите й, и ето тук ги настигнаха с голяма войска — над десет хиляди — санджакбей-овете от Очаков и Бендери.
Казаците посъветваха да не бягат, а да направят засада в камъ-ша, който тук бе като море, и когато враговете приближиха, дружно гръмнаха по тях с пушките и пищялите. Стрелбата беше страшна.
Камъшът гореше, шум, викове, молитви и проклятия — всичко това трая цял ден, почти половината турци бяха повалени, а останалите започнаха да отстъпват. И точно тогава Хасан бе ударен в гърдите. Той не усети, че е улучен, дори сам стреля и има сила да откликне на вика на Ржевски: „Догонвай ни, Хасане!“ Едва тогава се свлече на земята и сега лежеше край днепърската вода и гледаше червеното слънце над камъша.
Камъшът се прекършваше и пращеше все по-далеч от него, двете сили се разотиваха в различни посоки, едната с победа, другата разбита, а той лежеше по средата, на ничия земя, сам ничий, не спрял на ничий бряг. Кръвта изтичаше от него на широка струя, животът отлиташе, оставаше само тъгата и съжалението за всичко, което не бе направил или не бе могъл да направи и особено му бе жал за онази далечна отчаяна жена, която се бъхтеше сред каменните стени на султанския дворец, мъчейки се да стори нещо за родната земя, и кършеше ръце от безсилие. Никой никога няма да узнае нито намеренията й, нито нейната душа. Трябваше той да разкаже на тези хора за Роксолана, но не успя, все чакаше сгоден час, а този час не дойде — дойде смъртта.
Хасан притвори очи и лежа дълго-дълго. Слънцето се бе свесило вече на самия край на камъша, обгръщаше го мъртва тишина като на онзи свят и от тази тишина изведнъж го обгърнаха ароматите и багрите на Турция; многогласието и врявата на нейните пазари; виковете на мюедзините; стройните чернокоси момичета; червените керемиди на покривите; градините с такава зеленина, че бе трудно да се предаде с думи; слънчевата яркост на пейзажа; мирисът на лавъра; конските табуни и зората над тях; златният месец високо в небето и бялата прах по пътищата, бялата прах, сякаш на земята бяха нападали всички небесни звезди.
И той разбра, че вече никога не ще може да живее без тази вража и в същото време родна земя, но знаеше също, че и никога не ще може вече да се върне в нея, защото умираше.