Най-сетне валиде ханъм реши, че мълчанието продължи твърде дълго.
— Искали сте да поговорите с мен. За какво? Слушам. Начинът й на говорене подхождаше на външността й: стремителност и небрежност, думите връхлитат една върху друга, сякаш устните се мъчат да ги изтласкат колкото може по-бързо на свобода, за да се затворят отново в продължително и упорито мълчание.
Във въпроса на валиде ханъм Ибрахим можеше да долови каквото си иска: недоволство от това, че са я обезпокоили, гняв към човек с толкова низко в сравнение с нейното положение, обикновено равнодушие. Там нямаше само любопитство и истинско желание да узнае какво точно ще й каже.
Ибрахим се мъчеше да долови поне далечно сходство между валиде ханъм и Сюлейман. Не намираше нищо. Дори съвсем чужди хора, живели дълго заедно, приемат един от друг някакъв жест, усмивка, движение на веждата, някоя дума или просто възклицание. Тук нямаше нищо. Или бяха две напълно чужди и враждебни същества, или пък бяха толкова силни личности, че не можеха да приемат от друг нито някакви достойнства, нито недостатъци. Той чувствуваше отчуждението на валиде ханъм и разбра, че тя се беше приготвила в случай на нещо и за отпор, и за отмъщение, макар че външно беше самата доброжелателност. „Те замисляха хитрост и ние замисляхме хитрост, а те дори не знаеха.“ Жените не четат Корана. Но на жените може да се чете Коранът, като се привеждат цитати от него. Ибрахим тъкмо навреме, за да не премине мълчанието му в непочтение, намери нужните слова:
— „Който идва с добро, го чака още по-добро…“
А понеже валиде ханъм мълчеше или не желаейки да отговаря на думите на Корана, или изчаквайки какво ще каже Ибрахим по-нататък, той добави:
— „А които идват с лошо, ликовете им ще бъдат хвърлени в пъклен огън.“
Тя продължаваше да мълчи, стискаше още по-упорито тъмните си устни, хвърляше на Ибрахим остри като стрели погледи, об-стрелваше го от всички страни бързо, умело и точно.
— „Само вие се радвате на своите дарове“ — отново се обърна той към спасителните думи от книгата на книгите на исляма.
— Така, значи — най-сетне наруши тя непоносимото си мълчание. — Дар? Ти искаш да получиш някакъв дар? Е, какъв?
— Не аз, ваше величество. Не е за мен този дар. Усещаше необикновена скованост. Много по-просто би било тогава, през нощта, да беше казал на Сюлейман по мъжки: „Купих една рядка робиня. Искам да ти я подаря. Нали няма да ми откажеш?“ Както самият Сюлейман още в Маниса му подари една след друга две свои одалиски, хвалейки твърде откровено женските им достойнства.
— Е, за кого е? — попита валиде ханъм и сега вече нямаше никакво отстъпление.
— Исках да се посъветвам с вас, ваше величество. Бих ли могьл да подаря за харема на светлейшия султан, където властву-вате вие, като лъвица, удостоена с честта да служи на лъва на властта и повелите, да подаря на това убежище на блаженството една рядка робиня, която купих с тази цел от един почтен челеби61, пристигнал отвъд морето?
— Рядка с какво — с красотата си?
— С характера си, с цялото си същество.
— Такива подаръци — само от доверени.
— Дойдох да се посъветвам с вас, ваше величество. Тя не го слушаше.
— Доверени в работите на харема могат да бъдат само евнусите.
Той изрече:
— „… а ако не сте влизали при жените, то нямате грях…“ Тя продължаваше да не го слуша. А може би се преструваше, че не го слуша?
Изведнъж попита:
— Защо искаш да я подариш на султана?
— Вече казах за нейния рядък характер.
— Това е твърде малко.
— Носят се слухове, че е кралска дъщеря.
— Кой казва това? Тя самата ли?
— Хора, на които вярвам. И поведението й.
— Какво поведение може да има една робиня?
— Ваше величество, тази робиня е необикновена! Тя беше упорита в своята непреклонност.
— Кога е купена робинята? Ибрахим се смути:
— Наскоро.
— Все едно ще разбера. Не подобава да се води робиня от Безистена в Баб ус саадет. Тя трябва да бъде подготвена както следва, за да престъпи този висок праг.
Валиде ханъм мълча дълго. И Ибрахим нямаше какво да добави. Най-сетне изрязаните тъмни устни се раздвижиха:
— Тя непокътната ли е?
— Иначе как бих посмял, ваше величество! „И сложи ръката си зад пазвата, тя ще излезе цяла и невредима. Това ще бъде едно от деветте знамения…“
Валиде ханъм отново потъна в мълчание, сега особено дълго и тежко за Ибрахим. Най-после трепна и за първи път го погледна лукаво, съвсем по женски:
— Не можа ли да се справиш с нея? Бузата на Ибрахим започна нервно да трепка.
— Още когато я купувах, я купувах за негово величество! Платих двойна цена срещу онази, която искаше челебията. Луда цена! Никой няма да повярва, ако я изрека.