Какво значеха три хиляди пеши еничари срещу неизброимата сила на конните юруци, срещу дивите ездачи и отчаяни главорези? Когато Баязид видя на полето край Коня гъсто сбитата купчина уморени от тежкия преход еничари, засмя се. Знаеше, че щом махне с ръка и пусне своите диви ездачи — те ще пометат всичко безследно и кой знае той ще намери ли дори и следа от Селим.
А Мехмед Соколлу, като разглеждаше безредните тълпи на Баязидовата войска, застана пред еничарите и изруга така, както умееше само той да ругае, а след това произнесе кратко слово, понеже умееше да докосва загрубелите сърца.
— Деца мои! — каза Соколлу. — Това, което виждате, няма да ви засенчва дълго слънцето. Никой там не знае за нашите топове, които сега ще извадим напред и ще им разкъсаме червата, търбуха, дроба и сърцето. А след това ще се хвърлите вие и никой да не смее да ми се връща без глава на враг, ако иска да опази своята. Ако не ви стигнат главите на мъжете, режете женски или детски!
Арменският хронист Вардан Багишеци е записал: „В година 1559 синовете на хюнкяра Сюлейман — Селим и Баязид, започнаха помежду си война край Коня. Селим принуди брат си да избяга в Ерзерум, откъдето той отиде при шаха с тримата си синове…“
Баязид избяга от полето край Коня, макар и никой да не го гонеше. Не го гонеха, но щяха да го подгонят, знаеше със сигурност. Селим щеше да довтаса в Коня, да разпъне шатъра си от атлаз и коприна, да раздава дарове на златни блюда, да блаженствува, жънейки плодовете на победата, и да хвали своя Соколлу, наричайки го Искендер. Понеже не разгроми ли и той неизброимите мръсни юрушки орди на Баязид, както някога Искендер с тридесет хиляди бе разбил на прах тристата хиляди войни на Дарий!
А след това от Стамбул щеше да дойде строг султански ферман за преследване на непокорния шехзаде. Затова Баязид, макар и с колебание, продължаваше да пътува по-нататък.
След него потеглиха цели облаци от изтощен, отчаян народ. Нямаха зад себе си нищо освен глад и скитане, а пред тях бе неизвестността, но повярвали веднъж на този късметлия шехзаде, не се отделяха от него. Готови бяха да вървят с него и накрай земята, да скитат чак до смъртта си, защото какво друго бе животът им, ако не скитничество, безкрайно пътуване и митарство?
Нощем палеха огньове, дояха овцете и козите, хранеха децата и ги нагласяваха да спят, а мъжете се развличаха с бой на петли. Как опазваха тези петли, как ги караха със себе си и ги готвеха за тези странни двубои?
Най-удивителното бе, че петлите будеха всяка сутрин Баязид. Тези окървавени, изранени и полуживи птици дори пееха!
Ще запее ли пак и той някога, както пееше по-рано неговата майка в харема, великата султанка Хасеки? Защо не поиска съвет от майка си, преди да се хвърли в двубоя със Селим? Тя не би допуснала неговата гибел.
Някога смяташе: слънцето над главата, здравето и животът — това е щастието за човека. Сега разбра: щастието е само там, където има надежди. Човек не може да живее в безнадеждност. Над главата му имаше слънце, но някак си като че ли неистинско. Наоколо се простираше необхватен свят, но някак си като че мъртъв, без растителност, без багри и звуци и навсякъде лежеше такава тишина, че се чуваше шумоленето на змиите по камъните.
Може би затова вървеше така бавно, колебаейки се, като че искаше да върне коня си назад, макар и да знаеше, че връщане няма. Сега трябваше да продължи да върви до крайната черта на великата империя на султан Сюлейман, да не спира и там, а да прекрачи тази черта, поставяйки се завинаги извън османския закон, за който сега той бе изменник, беглец и продажник и всичко това се измерваше с единствената мярка — смъртта, и трябваше да бъде убит толкова пъти, колкото пъти бъде заловен.
Отстъпление не можеше да има и Баязид пришпорваше коня си напред. Той преведе многохилядната тълпа през планините по недостъпни, високи чак до небето пътеки и най-сетне ги изведе на склоновете, които се спускаха към приличната на рай Араратска долина. Потоците на нещастните изгнаници се втурваха към безбрежната долина. Земята тътнеше под босите им крака като тъпан.
След лютия мраз на заснежените проходи тук въздухът трептеше разтопен от жега и от плодовете летяха аромати като птици.
Четиридесет дена остана Баязид гост на арменските князе. Най-сетне от шах Тахмасп дойде разрешение да премине Аракс и да пристигне в Тебриз, но само със синовете си, като остави всички придружаващи го, желани и нежелани, там, където са. Така той тръгна за Аракс, а тези пръснали се по света хора бяха понесени от вятъра неизвестно накъде, неизвестно как и защо. Сам не можеше никога да се спре и всички, които имаха нещастието да му се доверят, бяха обречени на същото.