През Хой Баязид стигна в Тебриз, шахът го посрещна приветливо, подари му злато, облекло, добитък и още безброй неща и го изпрати в своя дворец в Казвин, където бе пренесъл столицата още покойният шах Исмаил, прочут сред народа като поетът Хитаи. Пред Казвин ги посрещнаха млади ездачки с разноцветни коприни, със златни покривала на косите, с открити красиви лица — най-добрите певици на столицата. Пред тях яздеха флейтисти, зурнаджии и тъпанджии.
Казвин бе сред сухо пясъчно поле. Тук нямаше ни стени, ни стражи, ни войска, понеже все едно до врага бе далеко. По широките улици се носеха облаци прах и пред шахския дворец през целия ден поливаха с вода.
Шахските палати бяха скрити сред градини. Вратите и стените бяха украсени с плочки злато и пред тях имаше топове и четирима войници. Казаха на Баязид, че през нощта стражата се увеличава до петнадесет души, а пред шахските покои, където той ще живее, всяка нощ ще дежурят по тридесет хански синове.
Вдясно от главната врата имаше още една врата, която водеше в голяма градина с кула в средата. Обясниха на Баязид, че това е Аллахкапъ — божиите врата, убежище за престъпници. Който успее да се скрие, може да живее там, докато издържи.
Запознаването с Аллахкапъ се оказа пророческо. На невруз шахът дойде в Казвин и уреди богат прием на Баязид в Табхане и в Диванхане, а след това през нощта султанският син бе разбуден грубо от един от ханските синове, който му каза, че ако иска да запази своя живот и живота на синовете си, трябва преди зори да се скрие в Аллахкапъ, като се погрижи за припаси, понеже техният обичай за убежището вече му е известен.
Баязид със синовете му бе затворен в желязна клетка, закачена на едно високо дърво така, че да не може да се достигне до нея от земята. Шехзадето не знаеше, че султан Сюлейман бе изпратил при шаха свои хора с искане да предаде беглеца.
Тахмасп бе приел пратениците в Диванхането и на всички техни настоявания бе отговарял: „В моята земя го няма.“
Пратениците се бяха върнали с празни ръце, а през нощта шахът дойде в Аллахкапъ и заповяда да освободят Баязид. До сутринта пирува с него, като се присмиваше на измамените пратеници и уверяваше госта си, че няма да му се случи нищо лошо.
Пътят до Стамбул бе дълъг, гончиите препускаха дълго, но султанът бе непреклонен в упорството си, продължаваше да изпраща пратеници и да настоява непокорният син да бъде предаден, заплашвайки с нова война заради непослушанието.
Шахът обичаше да седи с Баязид в градината край шадравана, да разговаря бавно с него, гощавайки го с плодове и вино. Развличаха ги музикантите и танцувачките на шаха. Една вечер на Тахмасп му се стори, че от басейна изскочи една риба, отвори широко уста, засмя се с глас в очите на шаха и се скри. Баязид не видя нищо. Когато шахът попита мъдреците, те не можаха да изтълкуват това чудо. В това време от султана вече за трети път дойдоха пратеници с искане Баязид да бъде предаден. Едва тогава шах Тахмасп разбра: дори и рибата се смее на този, който защитава бунтовника.
Шахът повика султанските пратеници и им каза, че на другия ден рано сутринта ще им предаде Баязид със синовете му, за да изпълнят волята на великия султан. Но той е обещал на Баязид убежище и не може да се откаже от думата си. Затова да убият шехзадето и синовете му веднага, щом им падне в ръцете непосредствено пред Аллахкапъ — така шахът ще остане верен и на султана, и на обещанието си. Когато рано сутринта въоръжената стража дойде в Аллахкапъ, Баязид разбра, че е настъпил краят. Обясниха му, че запасите му са свършили и той не може да живее повече тук, трябва да напусне убежището.
Той вървеше пред своите малки синове, които според правилата го следваха на почтително разстояние. Зад вратата Баязид не видя нито шахската войска, обградила площада, нито стамбулските пратеници, очакващи го с хищно нетърпение — погледът му се спря върху прашните каменари, които дялаха камък недалеч от вратата и заети със своята тежка работа не обръщаха внимание на това, което ставаше наоколо.
Бяха неколцина вече не млади, изтощени от безнадеждната борба с твърдия, неподатлив камък хора. Човек, приведен над камъка, е като признак за безнадеждна самота. Кой е по-безсилен: камъкът или човекът? Но дори и най-твърдият камък все едно ще бъде разцепен, ще му вземат душата и той ще умре.
Тънък черен шнур обви със зловещо свистене шията му. Баязид падна и вече не видя как душат неговите малки синове.