Най-после няма за кого да й е жал! За себе си също. Какво щастие и каква свобода! „Както кошута жадува за водни потоци, тъй душата ми копнее… Бездната бездна призовава с гласа на твоите водопади… Всички твои води и твои вълни преминаха над мене…“
Притвори за сетен път очи, за да не гледа вече света, и се отдаде на последни спомени. За миг й се стори, че би могла да избяга от смъртта, да я излъже, само да отиде далеко-далеко оттука, да не остава сред тези зверове. „Щъркелче леко, отнеси ме далеко…“ И знаеше, че не ще може да помръдне. Живееше в Топкапъ като в мраморна гробница. Тук щеше и да умре, тук щяха да замлъкнат и нейните песни, и песните за нея.
„Извори сребърни бликнаха, от морето изникнаха…“ Бликнаха и секнаха. Разпознаваше своите спомени за навеки загубени хора, и бащината къща изплуваше пред нея от алената зора, може би я бяха отнесли бури, може би бе проядена от дървояд или покрита с мъх, но в паметта й продължаваше да грее с медта и златото — единственото място за нейното безсмъртие и вечност. И когато нейната памет и нейните спомени вече няма да ги има, ще се появи нечий спомен за нея и спомени за нейните спомени — и това ще бъде също залог и обещание за вечност, понеже човек идва на земята и под звездите, за да остави завинаги своя следа.
Моллата четеше над нея Корана, а тя още живееше и още си спомни един псалм от детството и макар да не можеше да промълви ни дума, спомни си го безмълвно: „… там от нас поискаха думи на песни и радост онези, които ни вземаха в робство, които се гавреха с нас. Но как да пеем на чуждата земя песните господни?“
Умираше, знаеше, че краят вече е безвъзвратен, но възкръсваше, оживяваше в стона, във вика, в последното отчаяние:
— Мамо, спаси детето си!
Умря не от времето, а от страданията.
Сюлейман заповяда да погребат Роксолана до михраба на джамията „Сюлеймание“ и над гроба й да издигнат разкошна гробница. Осмоъгълна каменна постройка със заострен купол, опряна на колони от бял мрамор и порфир. В средата на тюрбето зад масивен орехов парапет стои самотен каменен гроб, покрит със скъпо бяло покривало. Стените са облицовани с изкусен фаянс. Цветовете греят — синьо, гранатово-червено, тюркоазено, зелено. Цветя и листа на гъвкави стъбла. Стъблата са черни като отчаянието, а горе на купола са алабастровите розетки — бели като безбрежната самота.
Само росата и дъждовете ще намират път към погребаната под ислямския камък удивителна жена, която не бе се загубила и не ще се загуби дори във времето на титаните.
Киев-Истанбул
1978–1979
УТЕХА С ИСТОРИЯТА
Авторски послеслов
Този роман не може повече да бъде продължен. Той се изчерпа със смъртта на главната героиня. За какво разказва той? За времето, страха и смъртта? Напълно е възможно, но не така общо, защото авторът не е философ, дори не е и историк, а само литератор. Наистина, много автори на исторически романи често се хвалят със своите открития, които те са направили с разгадаването на документи, намерени вече след техните описания в романите, с откриването на липсващи за целостта на една или друга теория звена, с проникването в онова, което за човечеството е дълбоко скрито.
Авторът на тази книга е далеч от подобни амбиции. Писателят не е учен. Трябва искрено да признаем, че науката дава на литературата неизмеримо повече, отколкото може да й даде литературата. На писателя всичко му помага в работата: документи, легенди, хроники, случайни записки, изследвания, разни вещи, дори неосъществени замисли. А с какво може да услужи писателят на историка? С наблюденията и изследванията на непредаваемостта на човешкото сърце и човешките страсти? Но историята е далеч от страстите, тя е лишена от сърце, чужди са й чувствата, тя трябва „доброто и злото да съзерцава равнодушно“, понеже над нея господствува безразделно суровата диктатура на истината.
Единственото, което може писателят, е да създаде за историка, както и за всички други хора, едно или друго настроение, но и това, струва ми се, не е толкова малко. Пишейки исторически роман, ти изравяш от мрака на забравата отделни думи, жестове, черти на лицето, фигури, образи на хора или само техни сенки, но и това вече е твърде много в нашия упорит и безнадежден спор с вечността.
Човешката памет влиза в историческия роман като същото непременно средство, както и елементът на познанието в произведението за съвременността. Историята в привичното за нас разбиране е станала известна на древните гърци в произведенията на милет-ските учени Анаксимен и Анаксимандър. Човекът е започнал да осмисля историята и миналото едва когато е осъзнал, че е обществено същество, тоест научил се е да съди за онова, което ще стане в бъдещето.