Въпросът за съотношението между миналото и съвременността е не само актуален в идеологическите битки на настоящия момент — той има огромно практическо значение за онези средства и мащаби, с помощта на които опитът и културата на миналите епохи ни помагат да творим съвременния живот. По този повод Маркс отбелязва: „Така нареченото историческо развитие почива изобщо върху това, че последната форма разглежда миналите форми като стъпала към самата нея…“ (К. Маркс и Ф. Енгелс, Съч. т. 12, с. 729). Ленин открито казва: „…само с точното познаване на културата, създадена от цялото развитие на човечеството, само с нейното преработване може да се изгражда пролетарска култура“ (В. И. Ленин, Събр. съч. т. 41, с. 294).
Могат да попитат: защо авторът е избрал именно XVI век и не някого от титаните на Възраждането, а една слаба жена? И наистина: Леонардо да Винчи, Микеланджело, Тициан, Дюрер, Еразъм Ротердамски, Лутер, Торквемада, Карл V, Иван Грозни, Сюлейман Великолепни — колко имена и какви! И изведнъж от това множество изпъква едно женско име, надига се на борба със самата История, удържа дори някои победи, завоюва слава, но впоследствие става жертва на легенди и митове.
Татарската орда залавя в плен петнадесетгодишната дъщеря на рогатинския поп Анастасия Лисовска. Девойката е продадена в робство, после попада в харема на турския султан Сюлейман, а само след година от обикновена робиня-одалиска тя е вече султанска жена (според Корана те не могат да бъдат повече от четири) и става любима жена на султана, баш кадъна. Почти четиридесет години тя смайва безграничната Османска империя и цяла Европа. Венецианските посланици-баили в своите донесения от Стамбул я наричат Роксолана (така са наричани тогава по латински всички руски хора) и под това име тя остава завинаги в историята. Но е останала само като сянка и легенда — защо тогава да възкресяваме сенките от миналото? Нима само за да се попълни пантеонът на украинския народ с женско име? Гърците значи са имали Таис, римляните — Лукреция, египтяните — Клеопатра, французите — Жана д’Арк, руснаците — болярката Мо-розова, а пък украинците — Роксолана? Но може би трябва най-сетне да се съедини историята на тази жена с историята на нейния народ, да се обедини онова, което бе така жестоко и несправедливо разединено, понеже съдбата на отделния човек, обединена със съдбата на целия народ, добива ново измерение.
Толкова много въпроси, толкова много проблеми и все пак авторът реши да предприеме нещо още по-значително.
Досега Роксолана принадлежеше главно на легендите и митологията — в романа е направен опит да й се върне психологията.
До този момент фигурата на Роксолана беше безплътна, често ставаше обект на псевдопатриотични увлечения, използваше се от някои автори като своеобразен рупор за собствените им умувания. А тук, както поне се струва на автора, тя намира онези необходими измерения и качества, които я правят личност. Всъщност този роман разказва как една никому неизвестна девойка и жена се бори за своята личност, бори се да се запази и оцелее, а след това да се извиси над обкръжението, а може би и над целия свят. Понеже, както е казал още Гьоте:
Volk und Knecht unci Uberwinder Sie gesteht zu jeder Zeit. Hochstes Gliick der Erdenkinder Sei nur die Persdnlichkeit186.
Животът понякога е толкова жесток, че не оставя нито минута за размисъл над абстрактни проблеми, а поставя пред човека само най-конкретни въпроси, само „да“ или „не“, само „да бъде“ или „да не бъде“. Такъв се оказва животът за Роксолана. Дори каторжниците на турските галери като че ли имат повече свободно време от тази жена, непоносимо самотна, изтощена от борбата за своя живот, за своята индивидуалност. Толкова по-ценна и поучителна е нейната победа над себе си. Значението на подобна победа не изчезва и в наши дни, за съжаление толкова богати на опити в страните на така наречения свободен свят да се унищожи човешката личност, да се нивелира, да се лиши от неповторимост, да се стъпче, без да се подбират средствата.
И ето, идват от миналото велики сенки и ни дават морални уроци.
Нима ще се откажем от тях?
Леонардо да Винчи казва: „Добрият живописец трябва да рисува главно две неща — човека и проявите на неговата душа.“
В този роман има два противоположни полюса — Роксолана и Сюлейман. Как си ги представя авторът? Ако от тях се смъкнат всички наслоения, всички социални обвивки, те се явяват пред автора просто като хора, но хора различни, понеже над Роксолана тегне археологията на знанието: „Какво мога да зная?“, а Сюлейман е в плен на генеалогията на властта: „На какво мога да се надявам?“ Обединява ги само третият въпрос от известната кантовска триада: „Какво трябва да правя?“. Но и тук пътищата им се разделят: Роксолана следва разума, а Сюлейман — силата.
186
Роб е той и победител всепризнатият народ: и щастлив е всеки жител, щом е личност, а не скот. (От „Книга на Зюлейка“, прев. Ф. Филкова и Н. Кънчев)