Цялото ни достойнство и нашето спасение е в мисълта, в разума. Само мисълта и разумът ни извисяват, а не пространството и времето, които никога няма да успеем нито да завладеем, нито да запълним. В това отношение Роксолана стои по-високо от Сюлейман, който мери сили с пространството и времето, докато тя се бори само със страданията си и единственото й оръжие за това е мисълта, разумът!
А както казва Паскал, трябва да се прекланяме и пред тези, които търсят истината, дори въздишайки.
Шестнадесетият век за нас е „Сикстинската капела“ на Микеланджело и „Мона Лиза“ на Леонардо да Винчи, Реформацията и селската война в Германия и „Утопията“ на Томас Мор, великите географски открития и безбройните технически изобретения, които ознаменуваха настъпването на ерата на прогреса. Но не бива да се забравя, че авторът на „Утопията“ бе унищожен от английския крал Хенрих VIII, понеже бе станал пречка за поредната му женитба, немската Реформация завърши с това, че Лутер предаде обикновените хора, отказвайки се от тях в решителната минута, а наред с могъщите, пълни с живот творби на Микеланджело, Леонардо, Тициан и Дюрер по същото време се появяват мрачните видения на Йероним Босх, които успяват да разбунят дори закоравялата душа на Филип Испански, а Брьогел Старши, наречен Селски, в удивителните си картини се надсмива открито на празната суета на заобикалящия го живот и на нищожната дребнавост, но дори и този коренно свързан с обикновения живот фламандец се ужасява в онова жестоко време от безизходицата и безнадеждността и тогава рисува картини като „Слепите“, където в няколко обхванати от отчаяние фигури е изобразено като че ли цялото човечество, което се е забързало слепешком, спъвайки се, неизвестно накъде и защо.
Когато говорим, че шестнадесетият век е векът на титаните, принудени сме да признаем, че този титанизъм за съжаление се проявява не само в полезни и плодотворни, но и в престъпни дела. Шекспир, призован с гения си да завърши епохата на Възраждането, не е имал нужда да измисля нито кървави кралици, нито крале, които не могат да си измият ръцете от човешка кръв — достатъчно му е било да се озърне наоколо. Да речем прототип на леди Макбет би могла да стане коя да е от тогавашните кралици на Англия или Шотландия — Елизабета, Мария Тюдор или Мария Стюарт.
Съвременниците, свикнали с жестокостта и коварството на властелините, са проявявали прекалено лековерие, когато е ставало дума за престъпления и убийства. Без да разполагат с точни доказателства и без да се надяват да установят истината, чуждестранните посланици, пътешественици, хронисти и полемисти трескаво се хващали за всеки слух, ставали жертва на малкозначими и не много достоверни сплетни. Така от неопределеността, тайнствеността, сплетните и клеветите, с които много плътно е обвивана фигурата на Роксолана приживе, още на съвременниците й, и особено на потомците, тази жена е представяна не само като всемогъща, мъдра и необикновена в своята съдба, но и като престъпна, нещо като леди Макбет от Украйна. За това са спомагали и непроверените, а понякога и измислени донесения от Цариград на венецианските посланици Наваджеро и Тревизино, писмата на австрийския посланик Бусбег, съобщенията на френския посланик във Венеция де Силва, лишената от каквото и да е научно значение компилация на бургундеца Николай Мофански, издадена във Франкфурт на Майн през 1584 година, и илюстрираният труд на Буасард „Живот и портрети на турските султани“ (Франкфурт на Майн, 1596).
Ние не се учудваме на османските историци Али Челеби (XVI век), Печеви и Солак заде (XVII век), които свободно и подробно преразказват непроверени слухове за коварството на Роксолана, защото не е в традициите на мюсюлманските компилатори да издирват истината, особено пък когато става дума за жена, на това отгоре и чужденка. Известно е, че има ли една установена традиция, вече никой не иска да я разчупва. През 1979 г. в Истанбул излезе книгата на Зейнеп Дурукан „Харемът на двореца Топкапъ“, където авторът отново рисува Роксолана-Хурем като жена коварна, престъпна и жестока, макар наистина и да се опитва да обясни тази жестокост със стремежа й да спаси себе си и своите деца.
Европейските писатели не отиват по-далеч от това остаряло възприемане на Роксолана и още полският поет Самуел Твардов-ски (1595–1661) в поемата си „Великото посолство“ повтаря всички обвинения срещу нея, макар че би могъл да опровергае поне някои от тях, възползвайки се от пребиваването си в Истанбул.