За Роксолана са написали романи немският писател Йохан Тралов и финландският Мики Валтари. У Тралов Роксолана кой знае защо е станала дъщеря на кримски хан, която запорожките казаци вземат в плен, а след това тя попада в харема на турския султан. Този роман всъщност изцяло е построен на подобни анахронизми и странни измислици, поради което не заслужава сериозно внимание.
В историческите си писания Валтари въобще има склонност към ужаси, а още повече към пренебрегване на дори известни исторически източници. Това той показва да речем в историческия роман „Египтянинът Синух“, в който не е останала и следа от известния в науката папирус на Синух, но затова пък се развихря необузданата и неконтролирана авторска фантазия. Същото прави Валтари и с Роксолана, изобразявайки я дори не и като леди Макбет, а като истинска вещица.
Не ми послужи особено за установяване на истината и написаното от украинските писатели през разните времена. Там също господствува недокументирана измислица, наистина вече напълно апологетична: Роксолана се изобразява едва ли не като светица, тя се бори за свободата на родната земя и се мъчи да убеди султана да спре татарските набези в Украйна (всъщност по време на господството й те са над тридесет), разширява и укрепва Запорожката сеч, (а всъщност тя възниква след смъртта на Роксолана) и т.н. Всичко това принизява и самата Роксолана, и тези, които безуспешно я възхваляват.
Авторът на този роман реши да тръгне по пътя на най-точно придържане към историческата истина, използвайки за това само достоверни източници и документи и твърдо отхвърляйки всичко несигурно. Неволно се появяваше изкушението книгата да бъде наситена с максимален брой документи, но знаейки колко обременителни стават документите в много съвременни книги, авторът се стараеше да не се поддава на това изкушение, включвайки само от време на време в текста на романа автентични писма на Роксолана (до Сюлейман и до полския крал Зигмунд Август), откъси от някои нейни стихове, образци на стилистиката от онзи период от султанските фермани, от османските и арменските хронисти, примери на източната поезия.
В редки случаи, когато не се надяваше да се сдобие с нужния документ, авторът тръгваше по пътя на логичното разсъждение, но и тук се стараеше да подкрепя своето разсъждение с факти, които биха го заобикаляли и подкрепяли така, както каменните контрафорси поддържат сградата на готическа катедрала. Това би могло да се илюстрира например с главата „Днепър“. Експедицията на дяк Ржевски по Днепър е известна от руските летописи, за нея са писали всички историци, като се започне от Карамзин и Соловьов, но никъде няма да намерим обяснение за възникването на тази необикновена експедиция и като че ли не знаем по-големи подробности. Има едно смътно споменаване на пленник, който „избягал от Крим“ и казал, че е възможно кримчаците да извършат нападение, макар че това не би могло да стане причина за организирането на толкова голям поход. Хронологично експедицията на Ржевски съвпада точно с онези смутни времена, когато в Турция се вдига въстанието на Лъжемустафа, когато борбата за султанския престол е в разгара си, когато Сюлейман така изтощава своята държава, че е принуден да сключи мир с персийския шах и да отстъпи с празни ръце след почти тригодишна война. Навярно обхванатата от отчаяние Роксолана точно по това време изпраща на няколко пъти своя довереник Хасан ага (фигурата не е измислена, защото е посочена в писмата на Роксолана) до полския крал, подтиквайки го да нападне кримския васал на султана. Напълно вероятно е, познавайки нерешителността на Зигмунд Август, Роксолана да е наредила на Хасан в случай на неуспех при краля да се отправи към младия и войнствен московски цар Иван Василе-вич, който по това време вече е завоювал Казанското царство и възнамерявал да направи същото с Астраханското. От историческите източници е известно, че римските папи, започвайки от XV век, завързват тесни дипломатически отношения с Москва, стремейки се да използват могъщите московски князе за своята нестихваща война с османска Турция. Флорентинският събор, бракът на София Палеолог с Иван III — това са стъпките (макар и неуспешни), които предприема папството в тази насока още през XV век.
През XV век значението на Москва като политическа сила нараства неимоверно. „Изумената Европа, едва забелязваща в началото на царствуването на Иван съществуването на притиснатата между татарите и литовците Московия, беше поразена от внезапната поява на нейните източни граници на една огромна държава“ (Цитирам по изданието: Академия наук СССР. Институт всеобщей истории. Средние века. Сборник. Вьшуск 34, М., „Наука“, 1971, с. 206–207).