Тя не го слушаше и вече се смееше над него.
— Тебе ти трябва за харема стара, опитна жена. Иначе там никога няма да има ред. Не искаш помощ от евнусите, защото ги мразиш. Зная аз.
Помълча и неочаквано му рече:
— Ще пратя да проверят целостта й. С тебе ще дойдат евнуси.
— Сега?
— Не може да се отлага.
— Бих ли могъл да ви помоля, ваше величество…
— Ти вече ме помоли — аз дадох съгласие.
— Освен това… Нека за това да знаем само ние.
— А робинята?
— Тя е още съвсем момиченце.
Валиде ханъм вирна непокорно глава. Съжали за своята несдър-жаност, но вече беше свършено. Може би си спомни, че и нея я бяха докарали в харема на шехзаде Селим също съвсем млада девойка. И досега не приличаше на майка на султан Сюлейман. По-скоро на по-голяма сестра. Само шестнадесет години деляха майката от сина. На четиридесет и две години тя беше вече валиде.
Паметта започва да работи у човека много по-рано от всички радости и нещастия, които е съдено да преживее.
Тя стана. Беше на ръст като Рушен и като нея тънка и изящна. Ибрахим кой знае защо си помисли, че двете трябва да се харесат. Поклони се на валиде ханъм и я изпрати до прехода към светата святих.
Противно беше да мъкне подире си евнусите, но не посмя да повери тази работа никому. Мина мълчаливо със свитата си през Вратата на еничарите, покрай тъмната грамада на „Света София“, покрай обелиските на Атмейдан. Вкъщи изгони слугите, свърза евнусите на валиде ханъм със своите, оттегли се в мъжката половина и чакаше пронизителен момински вик, стонове и ридания, но горе цареше тишина и той не издържа, отиде там. Черните евнуси с дрехите на Рушен в ръце като пощурели я гонеха по тясната полутъмна стая, а момичето, като развяваше дългите си небрежно разпуснати коси и извиваше гръб и бедра, се изплъзваше от тях, от гърдите й се изтръгваше нещо като смях или като хълцане, очите й бълваха зелен пламък, като че ли искаха да изпепелят нечестивците с пъклен огън, ноздрите й трептяха от изнемога и отчаяние. Като видя Ибрахим, Рушен го посочи с пръст и се задави в нервен смях.
— И този е дошъл! Защо си дошъл?
— Да те погледна за последен път! — спокойно каза Ибрахим.
— За първи!
— Да. Но и за последен!
— Гледай тогава. Тия вече ме гледаха! Претърсваха ме. Какво търсеха? Заповядай сега да ме удушат, както е прието у вас.
— Не позна. Дошли са да те вземат за подарък.
— За подарък ли? Че не съм ли жива?
— Имай търпение да чуеш докрай. Желая ти голямо щастие.
— Щастие? Тук?
— Не тук. Затова те дарявам на самия султан. В харема на падишаха.
— В харема на султана? Ха-ха-ха. Тогава защо ме раз-съблича?
— Да погледна тялото ти.
— А какво ще каже султанът?
— Трябва да мълчиш за това. А сега сбогом. И се облечи. Той се обърна и тръгна към стъпалата. „И почтените жени са благоговейни, защото аллах ги пази, като ги предава на грижата и защитата на мъжете.“
СЮЛЕЙМАН
В деня, когато стана султан, той почувствува, че отсега нататък времето му принадлежи. В определени граници, разбира се, докато времето съществува за него, тоест докато самият той е жив. Но в тези граници му принадлежи изцяло.
При раждането на Сюлейман времето не беше благоприятно за него. Роди се в пълна безнадеждност. Баща му Селим беше най-малкият син на султан Баязид, а заради кавгаджийския си нрав и най-необичания. След смъртта на Баязид властта трябваше да премине ако не у най-големия син Коркуд, то у брат му Ахмед, който беше най-драг на сърцето на султана. А при преминаването на властта в ръцете на наследника цялото мъжко поколение на Османовци освен семейството на новия султан безжалостно се унищожаваше. Така беше завещал покорителят на Цариград Мехмед Завоевателя, Сюлеймановият прадядо: „Заради общото благополучие всеки от моите славни синове или внуци може да изтреби всички свои братя.“ Пръв трябваше да изпълни този нечовешки завет Мехмедовият син Баязид. Но неговият брат Джем, когото той искаше да удуши, се вдигна срещу него, домогвайки се до трона, ала след като не успя, потърси убежище при рицарите на Родос, а те го препратиха във Франция, откъдето той попадна при римския папа и вече там умря от тайнствена смърт, може би дори беше отровен по настояване на Баязид, който години наред плащаше луди пари на всички, които държаха Джем при себе си в почетен плен.
По същия начин беше обречен и най-младият син на Баязид — Селим, обречен трябваше да се чувствува още от самото си рождение и Сюлейман. Навярно това беше оставило отпечатък върху целия му живот: беше мрачен, замислен, гледаше хората с недоверие, не обичаше дърдорковците и фукльовците, прекланяше се само пред мъдростта и още от малък се зае с изучаване на законите, като че ли искаше с това да се спаси от явната несправедливост и жестокост на живота, понеже все пак човечеството няма друга справедливост, освен онази, която е записана в законите.