Баща му Селим, напротив, възлагаше надежди не на безликата справедливост, а на силата. Той съзнаваше каква заплаха надвисва над него, но не изпадаше в отчаяние, понеже беше убеден, че истинският приемник на султанския трон трябва да бъде именно той, а не някой от неговите братя. Най-големият, Коркуд, не можеше да се раздели с тяхното семейно гнездо, далечната Амасия, беше се заобиколил там с поети, мъдреци и безполезни книжници, сам редеше стихове и ръката му умееше да държи само перо, а не меч — един човек, пропаднал навеки за властта. Средният брат Ахмед, макар и да беше под носа на стария султан и да го смятаха за надеждата на Турция, също се интересуваше повече от книгите, мъдростта и справедливостта, отколкото от меча. Беше обичан от простия народ, но какво значи простият народ там, където става дума за власт! Затова пък Селим съумя да стане любимец на еничарските орди и когато еничарските аги, обезпокоени, че султан Баязид, след като си беше подкопал здравето с невъздържанието си, беше решил да търси успокоение в опиума, започнаха да искат Селим да бъде върнат в Стамбул, Ахмед подсказа на султана да изпрати брат му в далечния Траб-зон. Но впоследствие се беше оказало, че поради недоглеждане в съседство с бащата, наместник в съседния на Трабзон санджак62 беше синът на Селим Сюлейман. И за да не допусне те да се обединят срещу Стамбул, султанът беше изпратил внука си в Крим за наместник в Кафа. Там, зад студените вълни на морето, шестнадесетгодишният Сюлейман трябваше да се изпълни с още по-голяма безнадеждност за бъдещето си. Но с него беше неговата майка Хафса, дъщерята на кримския хан Менгли Гирей. Тя измоли от своя баща помощ за Селим. Татарските конници, прехвърлени през морето, удариха със Селим Стамбул и подкрепени там от еничарите, принудиха Ахмед да избяга, а султан Баязид, стар, грохнал и неспособен за нищо, трябваше да отстъпи властта на най-младия си син. След месец той умря, отровен по заповед на сина си, по пътя от Стамбул към Едирне, в селището Чорлу (след осем години на същото това място щеше да умре и Селим). Селим заповяда да доведат петимата сина на своите по-рано умрели братя и да ги удушат в сарая пред очите му. По същия начин беше удушен и братът Коркуд, който се беше опитал да избяга, но беше заловен и предаден в ръцете на палачите. Братът Ахмед беше събрал войска и беше тръгнал срещу Селим, но в боя край Йени Шехир беше разбит, пленен и доведен заедно със синовете си в шатрата на султана и там в присъствието на Селим всичките бяха удушени.
Астрологът, поканен да предскаже на султана бъдещето му, предрече, че когато Селим умре, на тялото му ще има толкова кървави знака, колкото свои братя и племенници е убил. „Затова пък е най-приятно да властвуваш, без да се боиш от посегателствата на своите близки“ — беше отговорил Селим и беше заповядал да удушат астролога. През първите три години на властвуването си Селим удвои империята. Живееше в походи, в битки, сред жестокости, кръв и страдания, ядеше и спеше със своите воини. Кървавите пожарища бяха радост за взора му, стоновете на умиращите наслаждаваха слуха му, той изпитваше огромно удоволствие да съзерцава как еничарите грабят персийските и арменските градове, Дамаск, Александрия и Кайро, макар сам да беше равнодушен към богатството и разкоша. Ядеше с проста дървена лъжица, не търпеше изискани ястия и крехко месо, беше безразличен и към жените. Единственото, което обичаше освен войната и кръвопролитието, бяха може би грубите войнишки песни и заплетените ислямски мъдрувания. Колкото и да беше странно, обичаше поетите, сам създаваше стихове и беше написал цял диван63 — кога и как? Наричаха го Злия, Жестокия, Страшния, Несъкрушимия. Всичко това се обединяваше в кратката и рязка дума — Явуз. Не беше създал на света повече нито един син, не беше оставил след себе си нито една любима жена, която да стане съперница на Хафса, за осем години беше убил седем свои велики везири, като пред смъртта си насила беше поставил на този пост стария мъдрец и поет Пири Мехмед паша, човек чужд на разприте и борбата за власт и напълно отдаден на кротката мъдрост и възвишената поезия. Сред народа се роди дори поговорка: „На султан Селим везир да станеш“!
Такова наследство получи Сюлейман. Нямаше съперници, границите на империята бяха се изместили до недостижими предели, всичко живо беше наплашено и покорено, навсякъде господствуваше силата, а за справедливостта беше забравено.