Той не можеше и не умееше да търси такава жена. Султаните и техните синове не си търсят жени. Правят го други вместо тях. Често решава простият случай. Валиде Хафса не можеше да разчита на случая. Помогна й, колкото и невероятно да беше, сам султан Селим. В неудържимата си жажда за завоевания той вдигна ръка срещу една земя, равна по размери на неговата империя, а по богатство и могъщество превъзхождаща я многократно — срещу Египет. В Египет ето вече почти сто години господствуваха мамелюците от родното на Хафса черкезко племе. Предишните бедни войници-наемници от далечния Кавказ бяха завзели властта в тази велика държава и я бяха разширили върху всички съседни земи с мюсюлмански и християнски светини — Мека и Йерусалим. Селим, разпален от леката си победа срещу персийския шах, беше повел своите еничари срещу мамелюшкия султан Кансух ал Гурия. Преди боя край Халеб султанът беше казал на войните си: „Ако ни е съдено да загинем — царство ни небесно; ако обаче победим врага, наше ще е царството земно.“ Предаден от наместника на Халеб Хаир бей, осемдесетгодишният султан Кансух ал Гурия беше разгромен край Халеб, а новият мамелюшки султан Туман бей беше предаден от неговия войвода Джамберди Газали. Селим възнагради щедро предателите: Хаир бей назначи за наместник на Египет, а Джамберди Газали — на Дамаск, като му даде цяла Сирия. Селимовият велик везир Юнус паша беше казал на султана: „Половината от ислямската войска загина в боевете и остана в пясъчните пустини и единствената полза от това е, че Египет премина във властта на своите предатели.“ Селим беше заповядал да удушат везира за тези думи. От разгрома на мамелюшките султани в Египет обаче съвсем неочаквано се възползува валиде Хафса. Щом узна за първата победа на Селим край Халеб и за смъртта на Кансух ал Гурия, незабавно стъкми за път доверени пратеници до далечния Кавказ при своето племе и им заповяда да предадат на старейши-ните: „Какво чакате още в планините? Всемогъщият султан победи черкезките мамелюци и скоро ще дойде с ислямската си войска и в Кавказ. Пращайте по-скоро за сина му най-хубавата от своите девойки, така ненадмината по красота и достойнство, както е ненадмината султанската войска.“
Пратениците бяха пътували дълго, тъй като пътят от Маниса е далечен, тежък и пълен с опасности: пустини, планински вериги, бурно море и пак планини, чужди, сурови, непристъпно диви. Как да намерят там малкото племе черкези, как да се доберат и доближат до него? Когато обаче се върнаха, с тях бяха трима братя-черкези, които докараха завит в огромна рунтава бурка68 жив пакет. Братята и скритият в черната бурка дар лъхаха на далечни ветрове и нощни огньове и валиде ханъм, макар никога да не беше познавала духа на черкезкото племе, хищно разтвори ноздри — у жената гласът на кръвта се усеща дори през поколения.
Къде е тази Маниса и каква е тя, а ето че от нея беше достигнал гласът на султанската жена чак до непристъпния каменен Кавказ, благородните черкези го чуха и макар че никому никога не се покоряваха и цели векове водеха див и кървав живот, но доловиха в този глас нещо, може би дори близко, мигновено откликнаха и изпратиха на непознатия шехзаде, който си седеше в още по-непозната Маниса, най-скъпоценната перла на своето племе.
Валиде Хафса видя в косматата бурка само едно голямо черно око, което я погледна с хладно равнодушие и този поглед я удари право в сърцето. Тя почувствува как в нея се събуди кръвта на дивите й прадеди, закипя и заигра като в танца „кафенир“, по време на който черкезите правят любовни признания по единствено позволения у тях начин — със стрелба пред избраницата.
Братята, като си подвикваха гърлено, ловко развиха бурката, изтърсиха от нея облечена в тясна копринена антерия тъничка черкезка с огромни очи, нежна като листец на разцъфнала през пролетта роза, когато жегата още не е започнала да пече и суши, и валиде ханъм, макар и да беше приучена на жестоката османска сдържаност, не се стърпя и възкликна:
— Гюлбахар!
Гюлбахар означаваше пролетна роза. Може би жените би трябвало винаги да се наричат с имената на цветя, но тази девойка никой не би назовал иначе. Така още от първата минута тя стана Пролетната роза — Гюлбахар.
Без да чака да измият момичето и да го намажат с благовония, за да прогонят от него дъха на просторите, донесен от дългото пътешествие, да го облекат в харемни коприни и да го научат поне да поздрави по турски, валиде ханъм показа Гюлбахар на Сюлейман. Боеше се малко, че момичето ще се смути, ще се обърка и ще се стори на нейния учен син прекалено дива, ала се смути и обърка Сюлейман — така гордо се държеше пред него младата черкезка, така студено го погледна с умните си големи очи, в които беше затаена непомътнена, но вече неудържима чувственост.