Гюлбахар нямаше избор. Беше докарана тук за удоволствие на този висок печален султански син, чрез нея гордото й племе се покланяше на бъдещия султан, тя беше хвърлена в бурна планинска река с надежда, че ще се измъкне на брега без ничия помощ, беше изпратена в устата на лъвчето с вяра, че няма да се остави да я глътне, а ще стане също такава хищна лъвица. Трябваше да се представи тук с достойнство, без да се чувствува жертва, да порази своя повелител не само с това, че е красива и непокътната, но и с вродения си ум, с душевното си богатство, и ако не го притежаваше достатъчно, трябваше да го придобие бързо, умело и незабелязано. Знаеше единствен начин за това: гордостта — ако се прикриваш с нея, можеш да постигнеш всичко на света.
Тя стана султанка, преди Сюлейман да стане султан. Така царствени бяха походката, погледът и гласът й. Валиде ханъм едва сдържаше тръпката, пронизваща цялото й тяло. Кръвта на нейните прадеди, нейната собствена кръв се беше пробудила в тази гъвкава девойка, в кадифените й очи, в острите твърди гърди, в крепките бедра, в розовите пръстчета на мургавите крака, които черкезката показваше с удоволствие на всички в харема, разхождайки се боса в широките копринени шалвари и в дългите прозрачни ризи с широки ръкави. Мургавото тяло прозираше така сладко през тънката тъкан на черкезката риза, че Сюлейман забрави за своята сдържаност и предпазливост към всичко, което по някакъв начин заплашваше собствената му свобода, той не можеше да се откъсне от Гюлбахар, забрави дори любимеца си Ибрахим, нощните бдения с мъдрите познавачи на законите и сладкодумните поети, лова и конните състезания, стрелбата с лък и подковаването на конете в конюшнята.
Жената, изпратена за любов, трябва да обича. А ако тя обича горещо и вярно, трябва да ражда синове. Всяка одалиска би искала да роди син на шехзадето, та да стане законна жена, а оттам и султанка. Но семето на Османовци пада само в избрано лоно! Това, което не можаха да направят робините-одалиски, направи го волната черкезка. За една година роди на Сюлейман син Мехмед, след това още един син, наречен Мустафа, а сетне трети — Мурад. След второто дете от тънка, крехка, почти прозрачна девойка Гюлбахар неочаквано се превърна в загладена, кръгла и пухкава харемна любимка, но не изгуби очарованието си за Сюлейман, продължаваше да му ражда деца и когато, станал вече султан, нетърпеливо очакваше от Маниса своя харем в столицата, тя беше в близко очакване на четвърто дете — и то за непълни четири години!
И сега почти никой не си спомняше за нейното нежно име Гюлбахар, а я наричаха по новому, според положението, което заемаше в двора — Махидевран, тоест Господарката на века.
Пристигна в Стамбул като пълновластна султанка и в паметта си не пазеше вече нищо за своя далечен и всъщност беден род, понеже беше дала начало на величествен султански род. Не знаеше какво е за нея умът, понеже можеше да го замени с всемогъщата държава; не се грижеше за душата, тъй като имаше неограничена власт; милосърдието й беше чуждо, загрижена беше само да раздава повели. Ходеше по харема пълна и сладка като халва, окичена с украшения, цялата в злато и скъпоценни камъни, които изпъкваха по кръглите й части като остри камъни по утъпкана планинска пътека. Походката й беше царствена. Незабелязано даваше на слугините най-неочаквани нареждания и капризничеше: да й подадат чашата с шербет, да й оправят дрехата, да й сложат под краката възглавница, да й погладят косата, да я почешат зад ухото, гальовно да й погъ-деличкат петата.
И това трябваше да го види Настася, която беше доведена тук през нощта от черните като нощта евнуси, и напъхана в някаква дълга и неприветлива стая, където натъркаляни по пода спяха десетина, пък може би и повече раздърпани и зли (както пролича сутринта) харемни наложници, а сега пусната в общите покои, където лениво се шляеха млади, небрежно облечени одалиски и където още от сутринта царуваше тази тлъста султанка. Ако Настася не беше видяла Махидевран със собствените си очи, никога нямаше да повярва, че на света може да съществува такава жена. Но след като се учуди и дори се поизплаши отначало, Настася, колкото и да се чувствуваше нещастна и унижена тази утрин, дръзко се закле в душата си: „Ще се науча още по-добре!“
Една одалиска сръбкиня каза на Настася, че Махидевран има тук седемдесет слугини.
— А аз ще имам сто и седемдесет, пък може и повече! — засмя се Настася.