Махидевран мигновено забеляза този необичаен за харема смях, но не се поинтересува от новата робиня. Пък и защо? Освен да я измоли от валиде ханъм за най-унизително прислужване. Но Махидевран не си позволи дори и това. Понеже да я забележи — означаваше да унизи себе си и своята султанска гордост, която вече нямаше нищо общо с някогашната гордост на момичето от дивото планинско племе, а се беше превърнала в надутост и важност.
Така на горката Настася беше съдено да се сблъска с надутата черкезка, преди да види повелителката на харема валиде Хафса и височайшия властелин на всичките тези заблудени души — султан Сюлейман. Докато не ги беше видяла още, не вярваше напълно в онова, което се беше случило с нея. Надутата Махидевран дори развесели момичето и Настася още дълго, като не можеше да се сдържи, се смееше при спомена за черкезката. Смаяните одалиски, очакващи от новата въздишки, сълзи и отчаяние, а не веселие, я нарекоха още през онзи първи ден Хурем — веселата, жизнерадостната.
С това име тя трябваше наскоро да се яви пред всемогъщата валиде ханъм. Думата Хурем още не предвещаваше беда никому: нито за валиде Хафса, нито за султанските сестри, нито за жилестия главен евнух, нито за всемогъщата Махидевран. А между другото в него се криеше заплаха, както във всичко необикновено, понеже необикновеното разчупва установения ред, а това неизбежно влече след себе си нещастие за някого, особено за жените, които прахосват целия си живот в отчаяни усилия да въведат поне някакъв ред в тази смесица от хаос и случайности, от които всъщност се състои животът, ако се погледне с непредубедено и немъжко око.
ХУРЕМ
Едва попаднала зад двойните, оковани с желязо врати на султанския харем, Настася разбра каква възможност беше изгубила в морето, разбра и горчиво съжали. Да беше се хвърлила от галерата в разбушувалата се вода, щеше да я понесе като тресчица, като онова делфинче, застреляно от безмилостния Синам ага, и нямаше да има нито позор, нито мъки, нито неволя. Спомни си за Марунка Голодова от Рогатин, обезчестена от един хусар. Изчезна през зимата и не можеха да я намерят, а напролет, когато се разчупи ледът на езерото край воденицата на Подгорски, изплува цялата във водна пяна и Настася дълго още я обземаше ужас само от спомена за Марунка, болеше я душата, когато си мислеше как се е бояла да се хвърли в дупката на леда, колко се е мъчила, навярно, да се измъкне изпод леда и е умирала, задушавайки се — ни вик, ни стон, ни последно ридание. А сега може би дори завиждаше на Марунка!
През нощта беше хвърлена зад двойните, оковани с желязо врати, на които дрънчаха тежки сюрмета. Като в църковната ризница или богатите подземия на Рогатинския пазар. Заспа едва призори за около час. Опита се да поскита по дебрите на харема и се ужаси. Цял свят! Заплетен, безкраен, разделен, монотонен и страшен в своята безизходност. Много дълъг коридор, осветен с прозорци от покрива, от двете му страни безброй стаи, в една от които нощува и тя заедно с десетина такива като нея девойки. По-нататък — помещения за слугините. Може би и тя е слугиня, кой знае? Харемът се простираше не само по земята, издигаше се и по-нависоко, към султанските покои, към покоите на валиде ханъм и султанските жени и любимки. Евнусите не допускаха там външен човек, но Настася се промъкна след водоносците — и там видя още през първата си харемна утрин Махидевран, ужаси се от нейната власт, сърцето й се сви още по-силно от отчаяние, но в същото време душата й затрептя и като никога й се прииска да живее!
Поведоха я да се къпе. Някакви престарели вещици опипваха всяко нейно кокалче, изскубваха всяко косъмче по тялото й, тя се плискаше в топлата вода и пръскаше вещиците, които мърмореха нещо по турски и малко по славянски — в харема турският език се беше смесил със славянския, тук се бяха срещнали два свята, враждебни, чужди, непримирими, но трябваше да се намира разбирателство поне с думи, понеже трябваше да се живее дори в ненавистта и безнадеждността.
Настася се плискаше във водата и си пееше. Може би когато си останал не само без риза на гърба, но и без надежди, тогава си най-безгрижният човек на света. В детството си от глупост често искаше да умре от най-малката обида. Сега, когато нямаше нищо, дори и възможност да живее, неимоверно й се искаше да живее. Всички хора, навярно, живеят с очакването: нещо трябва да се случи, някакво събитие, някаква промяна, прелом в живота, щастие, чудо. И заради това може да се изтърпи всичко: глад, студ, унижение, позор, бедност, несправедливост, мъка. А неволята?
Един дебел евнух надникна в къпалнята и спря на вратата: блещеше се пред голата Настася в потоците вода и слушаше пеенето й — учудваше ли се, или се възмущаваше? Нека!