Душата й беше умряла, но тялото й живее, иска да живее. Всичко в нея и около нея е унищожено, а тя е жива и невредима! Не е ли чудо! И светът наоколо е топъл като тази вода, голям, пъстър като тези чудновати харемни покои горе, целите в злато, в резба и тайнствена красота. Не трябва да взема нищо присърце, не трябва да чака милосърдие, трябва да живее като тези ловци на хора, разбойници, зверове и хищници! Да изтърпи всичко, да пожертвува всичко, само не и тялото! Няма ли го тялото — няма те и тебе.
Ако някой в Рогатин й беше казал, че ще я продадат веднъж, че дваж, че трети път, би се смяла дори. А сега това стана. Живееше в неволя само от няколко месеца, а краят й не се виждаше. Трябваше да свикне с мисълта, че сега никой никога няма да й даде друг живот и затова трябва цялото си отчаяние, цялата си гордост да проявява вече тук, да ги показва колкото може повече, да се бори, да се бие, да се блъска, да хапе, да гризе, за да проживее живота си макар и в неизбежно унижение, ала не и без известно възмездие. Но има ли някакво възмездие за свободата? Може ли изобщо да съществува такова нещо? Животът човешки е ограничен и човек също е ограничен. Само на малцина е съдено да разчупят и разрушат дори тъмниците, да се извисят над всичко и над всички, да проявят величие на духа и да се устремят в безпределността на свободата. Те са велики хора. Но жената не е способна на това. Настася не беше чувала за такива жени. Свети великомъченици ли са? Те бяха жертви, а тя не искаше да бъде жертва. Макар и без надежда за освобождение, но трябва да живее. А на какво да се надява? На случая? На чудото? На бога? Или на дявола?
Надяваше се само на себе си, на лекия си нрав, на добрата си душа, която трябваше сега навярно да съедини в себе си и злото с доброто. Несъзнателно избра за своя защита звънливия смях, забелязвайки, че учудва с него всички наоколо и като че ли привлича към себе си дори и най-мрачните сърца.
Евнухът се приближи към Настасината купел, като подбираше с една ръка полите на широкия халат и тромаво се отдръпваше от своеволните капки вода, а с другата алчно посегна към шията на девойката, сякаш искаше да я удуши. Настася изплашено се дръпна назад, но силните черни пръсти вече се вкопчиха в златната верижка, на която висеше златно кръстче, и го дръпнаха — още малко и верижката щеше да се пръсне на малки колелца, иди ги събирай!
— Не пипай! — извика Настася. — Ти ли си ми го закачил? Вкопчи се за кръстчето сякаш за душата си. Скочи от купела и тръсна дългите си червеникави коси, като че ли опари с тях евнуха, той отстъпи назад, забравяйки за кръстчето, като се безпокоеше само да не си намокри везаните със сърма сахтиянови чизми.
— Обличай се бързо, чака те нейно величество валиде ханъм! — тънко изписука той.
Когато Настася видя валиде Хафса, тъмните й устни и ужасно бледото лице, разбра, че има хора, които никога не се смеят.
Валиде ханъм седеше върху дебел бял килим, обградена от брокатени възглавници, цялата в тъмно като устните й, сурова и немилостива. Настася се огледа в голямото помещение. Високи прозорци с дървени кафези отдолу, над тях още един ред полукръгли прозорци с разноцветни стъкла, чужди букви като змии и червейчета по тях, навярно стихове от техния Коран. Ужасни рисунки по стените в студени, като очите на валиде ханъм, краски. Безброй малки масички, шкафчета и поставчици, всичко ръбесто, осмоъгълно, украсено със слонова кост, седеф, черупки от костенурка и сребро. Беше направено от дърво, някога живо, растящо. Колко ли го е боляло, когато са осакатявали тялото му, от кръглите части са дялали тези ръбести осмоъгълници, вмъкнали са в живата плът мъртвите парчета кост, костенуркови черупки и студен метал. Цъфтяло е, зеленеело е, шумяло е, а сега е мъртво, като тази вкаменена в своята непристъпност султанска майка. А може би и тя е нещастна, както всички наоколо?
След къпането Настася се чувствуваше като новородена. „Оми-вате се и се пречиствате в купела, в неговите светли води…“ Не можеше да си спомни как беше по-нататьк. Като че ли беше от книгата на Йов: „Защо е дадена светлина на човека, чийто път е затворен и когото бог е заобиколил с тъмнина.“ По-добре да не си спомня нищо. Да забрави всичко и да се радва на живота! Но как ще забравиш, когато се озовеш пред тази каменна мълчалива жена с уста, като старо мъртво дърво…
Валиде ханъм посочи на Настася да седне до една от масичките. Тук навсякъде царуваше езикът на знаците, езикът на презрението и заплахите. Но какво можеш да направиш? Настася се сви на малко клъбце върху килима. Беше й студено след къпането. Поне да я беше попитала тази жена не е ли измръзнала. Мръзнат ли самите те някога? Или така си сноват по тези безкрайно дълги полутъмни коридори ту боси, ту почти голи? На масичката имаше халва, някакви посипани със захар като че ли сушени плодове, меден съд с дълга шийка и ниски широки чашки. Повдигаше й се само при вида на тези сладки неща. Сутринта също не можа да хапне нищо, пи само вода. Като се мъчеше да се намести по-удобно, Настася се усмихна малко болезнено, или по-скоро горчиво.