— Казаха ми, че ти викат Хурем? — бързо изрече валиде ханъм.
— Знам ли?
— Обичала си да се смееш? Настася сви рамене. Че кой не обича?
— Вярно ли е, че си била кралска дъщеря?
Никоя жена не може да се пребори с любопитството, скрито в нея открай време.
Нито потвърждение, нито отрицание. Почти подигравателен смях. Баща й я наричаше кралица. А и тя сама се наричаше. Забранено ли е? Единствената утеха е да си за малко кралица поне в мислите си. Какво друго й оставаше. На всичко отгоре тук беше толкова студено. Боже, как е измръзнала. Освен да вземе да се смее, за да не трака със зъби. Единственото спасение. Султановата майка е цялата в топли кожи, може да седи тука колкото си ще, а на Настася така й се искаше да е до украинска печка. Ех, да може да опре гърба си на нещо топло, да се опъне, да се протегне.
Валиде ханъм не забелязваше чуждото търпение. Знаеше само собствените си обиди. Смехът на нахалното момиче я засегна. Тя каза пренебрежително:
— Смехът е нещо недостойно за човека. Това е най-низшата степен на човешката душа. Той идва от дивото своеволие, а не от бога. Аллах никога не се смее. Знаеш ли това?
Настася отново сви рамене. Засмя се предизвикателно. Е, откъде ще знае? Тук техният аллах не се смее никога, вкъщи бог е също строг, заобиколил се е с великомъченици и никога не се смее. Баща й поучаваше, че смехът е от ада, а не от рая. А в рая — постно блаженство. Притворени очи, отметната назад глава, разтворени уста — дали от възторг, или за да влезе в тях благодат? А на нея сега всичко й е все едно. Отникъде не може да чака благодат. Единственото човешко нещо, което й остава, е смехът.
Странната жена изведнъж каза неочаквано:
— Е, щом се смееш — добре. Хубаво име са ти дали. Тук ще бъдеш Хурем.
Помълча, като преценяваше внимателно Настася с поглед, а после нареди:
— Ще трябва да научиш езиците. Турски и арабски.
Настася тръсна коси. Какво е за нея да учи! Нима с това ще я уплашиш? Езикът си идва от само себе си, незабелязано, като дишането. В Рогатин, когато отиваше при пекаря караим Чобаник, трябваше да знае караимски, с месарите Хесем Шулимович и Мошко Бережански беше добре да размени някоя дума на еврейски, с обущарите, братята Лукасян — на арменски, викарият Скарбски я учеше на латински и немски, а полския си го знаеше и бездруго: имаше приятелки полякини повече, отколкото украинки. Нима ще се уплаши от някакъв език? Ще го научи, без някой да усети. А ще й даде ли който и да е език загубената свобода, ще може ли да й я върне?
— Можеш ли да пееш и танцуваш? — попита валиде ханъм. Да беше попитала веднага за това, та да не загива тук от този студ, да не се свива и зъзне на пода. Скочи на крака и се завъртя на килима, като си пееше весела пролетна песен. А навън беше мъглива зима, макар дърветата и да зеленееха с вечна и от това сякаш мъртва зеленина, и валиде ханъм също седеше под тъмната стена, с тъмни устни, цялата в тъмни кожи, като зима — жена без пролети, завинаги и навеки!
— Ела, момиче, по-близо до мене — повика я тя с глас, очи и пръст, обсипан целия с пръстени с големи скъпоценни камъни.
Настася се приближи и спря, гърдите й се повдигаха високо и издуваха тънките коприни, косите й се спускаха надолу като златни вълни, осветявайки с жив блясък мрачната стая. Султановата майка разглеждаше Настася дълго, внимателно и бавно.
— Хм, чудни коси — мълвеше тя като на себе си. — Но нищо друго освен тях. Какво умееш? Ах, не разбираш всичко ли? Умееш ли поне да си въртиш кълките? Досещаш ли се, че те оглеждам за самия падишах? Всяка млада красавица трябва да засилва блясъка на ярката светлина на неговите радости. Ти не си красива, но имаш особено тяло. Нежната ти плът, като дълго езеро на наслада, трябва да сгрее неговата умора и да напълни душата му с гореща струя радост.
Валиде ханъм говореше много бързо, като изстрелваше думите на цели снопове, та Настася дори и да знаеше турски, пак не би разбрала всичко. Тя долови няколко познати вече думи, стана й смешно, не се сдържа и се засмя на странния разговор на няма с глуха.
Валиде ханъм плесна с ръце и в стаята, кой знае откъде изскочил, се появи черният главен евнух, познат на Настася от нощес. В тежкото му тяло имаше животинска ловкост и хитрост, а в лицето под белите гънки на чалмата нещо умоляващо, сякаш дори кучешко. Едва по-късно Настася схвана, че това са очите. Не ги беше усетила, докато ловяха угоднически всяко движение на валиде ханъм, но когато се спряха на нея, впиха се, залепиха се и се вторачиха жестоко и неотстъпно, ги усети веднага и едва не извика от изненада. Очите на Стамбул, напрегнати, недоверчиви, подозрителни и остри. Очите на следенето и дебненето, очите на робията. От тях не можеш да се скриеш, да се изплъзнеш, да избягаш и да се спасиш дори и в смъртта.