— Нека намажат тялото й с масло от здравец, мускус и амбра, за да прогонят от него дивия дъх на степите — каза валиде ханъм. — Та то да бъде като градина, в която чуруликат птици на блаженство и от която да нямаш сила да излезеш. Трябва също да се погрижите — спокойно заръчваше на главния евнух валиде ханъм — Хурем да се яви пред падишаха, като пее и танцува изкусно, без да допусне варварска нечестивост.
Притиснал ръка до гърди и кланяйки се едва ли не след всяка дума, главният евнух послушно гледаше валиде ханъм и в същото време по някакъв непостижим начин успяваше бдително да следи Настася, сякаш имаше четири очи. В мислите си тя така го и нарече — Четириокия, и той си остана за нея така завинаги. Трябва да им отмъсти със същото оръжие. Нарекоха я Хурем веднага щом прекрачи кованите железни врати, и тя ще ги нарича така, както й се прище.
Когато валиде ханъм махна с ръка да си отиват, Четириокия изломоти на момичето на развален славянски:
— Върви след мен.
На всичко е научен. Тогава още не й беше известно, че и сам султан Сюлейман освен турски, персийски и арабски знаеше още и сръбски и в двора му славянският език звучеше не по-рядко от турския и арабския. Какво тласкаше султана към това? Държавните нужди ли, или неясният му произход, гласът на кръвта? Кой знае! Настася засега не я беше еня нито за държавните нужди, нито за чийто и да е било произход. Забравяше вече и своя. Или във всеки случай всички наоколо се стараеха да го забрави.
Отново взеха да я къпят, да я парят като ряпа, да я разтриват с ароматни мазила, сякаш щеше да я гълта някакъв людоед с изтънчен нюх, скубеха й веждите, избелваха й и без това бялото лице, премерваха й безброй гиздила — широки, леки и прозрачни, та чак самата стана вече прозрачна, сякаш светеше. Окичваха я с украшения — обици и гривни на ръцете и краката, засега не скъпи, от тежко ковано сребро. И отново премерваха цели топове плат, не се скъпяха, бяха щедри — разкошът и богатството на султанския харем нямаха граници!
След това й прикачиха един стар глупак (всички евнуси тук бяха стари или й се струваха стари) със сини шалвари, с бели вълнени чорапи, с три халата, надянати един върху друг, с огромна синя чалма. Евнухът домъкна на средата на стаята огромен тъпан, взе една дълга бухалка, приклекна до тъпана на коляно и започна да блъска с всичка сила опънатата волска кожа, като показваше на Настася да кръжи около него и тъпана и да се нагажда към думкането. Да има да взема! Ако много иска, сам да се нагажда! И Настася се впусна в такъв неудържим танц, запя толкова високо и звънко, че евнухът отначало се стъписа от такава нечувана дързост, но сетне в него се пробуди професионалната гордост и той се опита да думка в такт с Настасиното кръжене и пеене, но не успяваше, объркваше се, ругаеше и се опитваше да спре своеволното момиче, като с това го разпалваше още повече. Евнухът се изпоти, изпод чалмата върху черната му мутра се стичаше пот на широки струйки, той я гълташе и загубил всякаква надежда да се справи с тази коза, плюеше безсилно и заплашваше Настася с огромната си бухалка. Настася се превиваше от смях. „На ви сега Хурем! Ще ви дам на всички да разберете! На всички!“
Мислеше си, че се гаври само с този стар глупак, но беше забравила за всевиждащите очи на харема. А очите не пропускаха нищо, всичко забелязваха, всичко виждаха, видяха и това, което ставаше между Настася и тъпанджията, предадоха го на главния евнух, той пък го съобщи на валиде ханъм. Хафса както обикновено дълго мисли, а после каза:
— Ами много добре. Нека пък такава да я види негово султанско величество.
Валиде ханъм неуморно даваше нареждания. Денем и нощем, в делник и празник. И главният евнух беше винаги пред нея, притискаше ръце към гърдите си и се кланяше. По същия начин се кланяше и пред султана, но той не викаше главния евнух, не бързаше да дойде в харема и ако искаше да види някого, то само любимата си Махидевран, която след това се показваше още по-властна, превъзхождайки самата валиде.
Пролетни ветрове повяха над Стамбул, над градините на двореца и над щастливите и нещастни души, когато султанът пожела да посети Вратата на блаженството. Настася се озова за първи път в приемната зала. Два реда прозорци, ниши с дърворезбени решетки, ярко жълт фаянс с цветя и треви, дантели от резбован камък и дърво, килими, масички със сладки неща, кадилници, в средата подиум за танци, до него висок трон за султана и ниски столчета за валиде ханъм, султанските сестри и Махидевран. Евнусите бяха събрали накуп одалиските, певиците и танцьорките; сподавени гласове, потискани въздишки, беззвучни стъпки на крака, обути в меки сахтия — нови чехлички; дойде Махидевран и важно отиде към мястото си; валиде ханъм доведе султанските сестри Хафиза и Хатидже. Очакването беше тягостно, напрегнато, непоносимо. Макар че навън беше вече топло, в залата бяха запалени високите печки. Беше задушно. Ароматите от кадилниците и мазилата с мирис на цветя и задморски подправки — всичко се беше смесило. Настася не смееше дори да въздъхне — къде беше попаднала! Разкошни тънко-станни одалиски с пищни бедра, с изписани лица, с коприни, с бели, жълти и черни бисери, със зелени, сини и червени скъпоценни камъни (получени за любовните нощи), в сърма, брокат, муселин и тъкани шалове, всичко е прозрачно, нищо не е скрито и прикрито. Всичко очакваше султана, само него единствен, всичко се готвеше за него, надпреварваше се за него. Какъв ужас, какъв позор и унижение!