Султанът се появи в залата като свети дух — незабелязано, внезапно, едва ли не свръхестествено. Настася все не можеше да свикне, че хората в харема се появяват винаги неочаквано, просто отникъде, като че ли от нищото. За това тук бяха направени много тайни врати и прикрития, много тежки завеси от дебели тъкани, вдигнати чак до тавана на нишите и коридорите, отвсякъде проблясваха нечии очи, долавяше се чуждо дихание, стените се движеха, във всяка пролука живееха призраци, готови всеки миг да станат враждебна и ненавистна плът. Може ли някога да се свикне с това, без да се побъркаш?
Султанът беше придружаван от Четириокия. Главният евнух се появи незабелязано и изчезна, а само след миг се озова при своите евнуси, които пазеха одалиските, подреждаха ги ту тъй, ту иначе и с рязък шепот предаваха разпоредбите на валиде ханъм коя, кога, как и какво да стори и как да се представи. А през това време султанът се наместваше на своя харемен трон — висок, целият в блясък от злато, самият той също целият в злато, с много широки, чак до земята, тежки от сърмената везба халати, с невероятно висока чалма, на която кърваво проблясваха два наниза рубини, а още един рубин, може би най-големият в света, пламтеше на бизименния пръст на султана като кърваво око, втренчено в пъстрата тълпа на девойките, мрачно търсейки там нещастни жертви.
Щом султанът се отпусна на трона, валиде ханъм даде знак на главния евнух, той побутна най-близкия евнух и всичко се раздвижи и развълнува — на подиума изскочиха няколко скъпо облечени млади девойки, някъде бързо заби тъпан, гъгниво изви зурна, започна танц.
Султанът и гледаше, и не гледаше. Седеше неподвижен, чалмата, навярно тежка като камък, притискаше главата му, надвисваше над света сякаш цялото османство с неговата жестокост и ненаситна алчност. Той не помръдна и когато безмълвните танцьорки се смениха с пеещи, и когато евнусите за разнообразие започнаха да пускат одалиските на малки групички, по две, по три. Не криеше величието си — като невероятна планина сред безкрайна равнина, като неочаквано откровение. Беше ничий, студен и самотен, като ръце, вдигнати към звездите, като дъжд, откъснал се от облак и непаднал на земята, като слаб листец, отнесен от тъжни есенни градини сред разбушувало се море. На Настася й стана тягостно да съзерцава този всемогъщ човек. Кой знае защо той седеше на дясната си ръка като малко момче. Топлеше ли я, що ли? А може би я криеше, за да не се издаде преждевременно с някой нетърпелив жест или нежелателно замахване, да не повели нещо, за което не беше подготвен. Дори й дожаля за този човек. Напомняше й с нещо викария Скарбски. Също така самотен тук, в своите недостъпни за другите знания, също така възвишен, замислен и суров.
А в това време звучаха песни, провлачени и тъжни като робията. Песни за чистата любов, каквато никога нямаше в султанските дворци, само поругание. Настася дори не се вслушваше в тях, беше равнодушна и към това, че след малко евнусите щяха да извикат и нея в средата и че ще трябва да се извива около огромния тъпан, който ще думка, обливайки се в пот, онзи стар тъпанар с белите вълнени чорапи.
Но изведнъж на подиума изскочи одалиската Гюлфем, първа по красота в харема, съперница на самата Махидевран, онази именно Гюлфем, всеки жест на която се съпровождаше с горещ завистлив шепот, висока, ярка, цялата огън и красота — лице, вежди, очи, жадуващи устни, бисерни зъби, чувствен нос, коси като ароматна нощ, и още по-жадуващо от алените й устни тяло. Тя дори още не беше запяла и не се беше завъртяла в танц, само беше вдигнала над главата малкото дайре, изпъвайки докрай гъвкавите си бели ръце, още не го бе докоснала с дългите си нежни пръсти и не бе прозвучал нито един звук, а неподвижният досега султан вдигна глава, изпъна се целият, раздвижи се на трона и подложи под себе си вече не едната, а и двете си ръце и едва сега у Настася се пробуди духът на съперничеството, духът на борбата, гордостта и достойнството. Какво толкоз е тази Гюлфем? Красива, яка и нахална? Чудо голямо! Какво толкова са всички тук! И този мрачен човек с омотана като на попски младенец глава?! Трябва да ги надмине, да ги победи, да ги удари в земята всичките. Да им покаже на всички! Нека да знаят! Хурем ли? Да знаят каква е Хурем и какво може! Ако не беше тази Гюлфем, ако Настася я бяха изтикали преди красавицата одалиска, би си изпяла песничките без плам и желание, би била просто още една от тази тълпа, ала за щастие или нещастие някой (валиде ханъм — кой друг!) беше направил така, че тази Гюлфем с тържествуването си запали в душата на Настася такъв луд пламък, че ако не изгореше някой друг около нея, той щеше да изгори навярно самата нея.