Когато главният евнух я въведе в огромната полутъмна спалня, цялата с тежки, тъкани със сърма завеси, с килими, с упойващи аромати, които се разнасяха от големите бронзови кадилници, тя се засмя звънко и дръзко. Това беше смях от уплаха и отчаяние (ох, как беше измръзнала!), но никой не долови това, защото за главния евнух смехът на нечестивата прозвуча като оскърбление за негово султанско величество, а този сребърен звън напълни мрачната душа на Сюлейман с такава щедрост, ехото на която щеше да звучи още много години на неизмерими и непредвидени разстояния.
Той прочете първата сура на корана:
„В името на всемилостивия аллах! Хвала на аллаха, всемилости-вия и всемилосърдния господ на световете, царя на съдния ден! На теб се покланяме и тебе молим за помощ! Води ни в правия път, пътя на онези, към които си благосклонен, а не на онези, на които се гневиш, и не на блуждаещите.“
Главният евнух чевръсто смъкна от Настася всичките широки платна и на голите й рамене метна прозрачната султанска кърпа, като й пошепна строго:
— Върни на падишаха неговата кърпа!
И изчезна, оставяйки момичето на четири очи с чуждия за нея мъж.
Султанът сега се беше полуизлегнал върху много широкото и високо ложе, върху три дюшека, сложени един над друг, лежеше върху чаршафи от тънко платно, с много възглавници, подложени отстрани, под раменете и главата му, все в зелени тонове — цвета на Османовци.
Султанът, „лежейки на зелени възглавници и красиви килими“, гледаше голата Настася (какво беше тази малка кърпа!), не откъсваше от нея очи и тя забелязваше само погледа му, затова отначало дори не разбра, че е без ужасната си чалма.
— Приближи се! — заповяда той.
Гласът му беше сподавен, говореше сякаш без желание. Едва сега тя забеляза, че е без чалма. Главата му беше продълговата като пъпеш. Настася едва не се разсмя. Но беше толкова студено, че не беше в състояние дори да направи гримаса, само трепереше с цялото си тяло.
— Приближи се! — отново каза сультанът. — Какво има?
— Студено ми е — каза тя, като тракаше със зъби.
Той мълчаливо се надвеси от другата страна на ложето, протегна надолу дългите си ръце, вдигна оттам една чаша и я подаде на Настася:
— Ела я изпий и се стопли!
И тя отиде. Сама не знаеше защо се подчини на гласа му. Килимът нямаше край. Скритите някъде в далечните ъгли на спалнята светилници пръскаха червеникава светлина, тя пристъпваше бавно в тази светлина като в собствената си кръв, стъпваше неуверено, цяла се олюляваше и трепереше все по-силно и по-силно. По средата на спалнята се натъкна на мраморен водоскок. Дори не го беше забелязала, като влезе. И сега не знаеше как да го заобиколи.
— Какво има? — отново каза султанът пак така безцветно и равнодушно. — Не се бой от мене. Ела по-близо. По-смело. Изпий това.
„Скромнооки девойки, до които не се е докосвал нито човек, нито зъл дух.“
Слепешком тя се блъсна в ръба на ложето, държеше в две ръце тежката чаша и пиеше, като я разливаше върху краката си и килима. Усети върху недокосваното си плахо тяло суха, топла ръка и нямаше сила да се съпротивлява на тази ръка, която я повали на края на ложето. Султанът също усети плахостта на нейното тяло и не можеше да сдържа своята страст, не можеше да чака „кога ще дойде неизбежното…“
— Върни ми кърпата — каза тихо на момичето и вече нямаше помежду им нищо и лукавите линии на малкото й тяло бяха унищожени от неговото тяло, силно и безжалостно, и само един вик и изхълцване, и небесата се разтвориха, земята се разцепи — и в пространството прошумоля въздишка, в градините, в дворците, навсякъде се носеше въздишка, нейната въздишка. Бури, дъждове, води, страх, девственост, потоци, потопи и тишина като на края на света — тя вече е жена. Да хвърлят девойката в постелята при чуждия и враждебен човек, да убият в душата й бога. Зверовете ревяха в подземията на двореца, сякаш напомняйки, че на тази земя не можеш да направиш и крачка, без да се натъкнеш на чудовище. Бесен вятър блъскаше вратите, фучеше тежко и скръбно, плачеха дърво, мед и желязо, стенеха резета и сюрмета, а у нея стенеше душата. Но Настася мълчеше, нито стон, нито въздишка, и като не знаеше къде да се дява, се притискаше до султана и те дълго лежаха, притиснати един до друг така плътно, че не оставаше помежду им нито място за страх, нито дори за нещастие. Понеже светът все едно е прекрасен дори когато животът е печален, тежък и непоносим. „И ви създадохме по двойки.“
Любовта, молитвата и войната започват винаги прекрасно. А как свършват?
Султанът не можеше да позволи жена да го види спящ. След ласките главният евнух изпровождаше жените в техните покои. Така изпроводи той и Настася, станала сега вече завинаги и навеки Хурем. Не пророни пред султана нито дума, с което го учуди и дори малко го ядоса. Но все едно нареди да й определят отделна стая и да й дадат от съкровищницата големи рубинови обици и рубинов пръстен — любимите камъни на Сюлейман. „И ги възнагради за това, което изтърпяха, с градина и копринени дрехи.“