Сега главният евнух донесе на Настася топли дрехи, които сръчно навлече върху нея, даде й да се обуе, но тя отблъсна украсените с бисер сахтиянови чехлички и се върна боса, защото краката й вече не мръзнеха, а горяха в огън, както и цялото й тяло.
Тази нощ не беше отбелязана в никои султански дневници. И сам Сюлейман я забрави още на другата сутрин.
КОЛОНАТА
Кой би могъл да надникне в султановата душа? Дори валиде ханъм и Ибрахим, хората, които бяха най-близо до Сюлейман, не можеха да кажат с увереност как ще се държи той на високия трон, какви първи стъпки ще направи, кого ще вземе за свой образец: дали покойния си баща султан Селим, или някой друг от султаните, дали железния Тимур, или знаменития Александър Македонски?
А сам Сюлейман в това време виждаше пред себе си само Мехмед Завоевателя, покорителя на Цариград, султана, който никога не беше изпадал в отчаяние, който умееше дори пораженията да превръща в победи, който не губеше напразно нито един ден, нито една минута и когато беше без власт, се беше грижил за собствените си знания, а когато се беше готвил за най-великото деяние в живота си — превземането на Цариград, — сам беше носил камъни за изграждането на крепостта Румелихисар и сам беше дялал дъски за корабите, които трябваше да преминат по сушата към столицата на императорите, изпълвайки сърцата на гърците с мистичен ужас.
Всичко е суета, освен извършеното от Османовци. Първото, което беше направил Завоевателя, влизайки в Цариград, беше да превърне най-големия храм на нечестивите — „Света София“ в джамия. Не го беше разрушил само защото сводът на храма напомняше небесния. Затова пък беше заповядал незабавно да разрушат Храма на апостолите, който византийците с безкрайното си високомерие смятаха за въплъщение на красотата и хармонията (величието оставяха на „Света София“), и на същото място да издигнат джамия на Завоевателя. След смъртта му близо до михраба69 на джамията поставиха тюрбето на султана — неговата гробница. Някога в Храма на апостолите бяха погребвали византийските императори, сега тук лежеше Завоевателя.
Без парадност, съпровождан само от верния Ибрахим и личната охрана, Сюлейман често отиваше до тюрбето на Завоевателя. Огромният град отстъпваше от него, спотайваше се в своята непонятност, оставаше неподвижен като слънчев часовник.
В Стамбул всичко е призрачно, освен самия Стамбул, хидра70 и молох71, рай и ад, място за инквизиции и разкош. Как да се задържи времето на живота? С това си блъскат главите всички, от султана до просяка, но това го знае самият Стамбул. Мехмед Завоевателя беше завоювал този град, но беше ли го завладял напълно? И кой може да го завладее?
Сюлейман стоеше с часове в осмоъгълната гробница на Завоевателя. Мълчаливо чакаше отговор на онова, което разкъсваше сърцето му, което не можеше да сподели с никого от живите.
Гробницата, привдигната в широката си част така, сякаш Завоевателя всеки момент трябваше да се изправи, беше покрита с бял кашмир, а отгоре с малък килим и зелен шал — цвета на Османовци. До възглавието имаше поставки от лазурит — камъка на египетските фараони — с големи дебели свещи от овча лой (не восъчни, понеже на аллах трябваше да се принасят жертви от домашни животни, а не мухи). Отгоре като преобърната чаша висеше чалмата. Върху килима с цвят на горски ягоди денем и нощем ходжа четеше Корана: „Кажи: той — аллах — е един, аллах е вечен; не е родил и не е бил роден, и няма ни един подобен нему!“ Десет, сто, хиляда пъти чете ходжата същата тази сура „Божието единство“ и султанът повтаря след него по същия начин думите от книгата, докато скучаещият Ибрахим, който стои до него търпеливо, решава трудната задача: може ли човек, като повтаря безкрай едни и същи думи, да мисли за нещо и може ли въобще да изпълнява предназначението си на земята — да мисли, като се издига над живия и мъртъв свят и ако не се равнява на бога, то поне да се приближава до него?
Сюлейман ходеше в джамията „Фатих“ и през есента, и през зимата, и през пролетта и навярно всеки път, приближавайки се към нея и връщайки се оттам, виждаше огромната порфирена колона Къзташъ, самотно издигаща се близо до джамията, но нито веднъж не беше й обърнал внимание, както не обръщаше видимо внимание на всичко, което срещаше по пътя си. Малко ли бяха колоните в Стамбул, които османците не бяха скрили в свещените си постройки, и сега тези камъни на нечестивците стърчаха навсякъде: и покрай пътя, по който Сюлейман отиваше на Окмейдан — бели мраморни колони, които не поддържаха нищо; и колоната на император Константин, наричана Чембърлиташъ — камък с обръчи, — понеже беше окована в железни обръчи, след като мълния отнесе горната й част и я обгори пожарът по време на въстанието на Ника; и готската колона край стените на харема, изсечена от цял гранитен блок, върху която някога уж била статуята на основателя на града Бизас; и змийската колона с трите преплетени бронзови змии, държащи някога върху себе си златна чаша, четири стъпала широка, която отдавна беше загубена. Понеже всичко е суета и преходно. Върху пурпурната като кипнала кръв колона Къзташъ някога стоял символът на девствеността — гръцката богиня Афродита, която притежавала чудодейната способност да посочва и в най-голямата тълпа девойките, изгубили невинността си. Афродита хвърляла върху тях сянка и те не можели нито да се скрият, нито да избягат. Така била изобличена бъдещата снаха на император Юстин и тълпата я разкъсала в подножието на тази колона. Подобни глупави измислици не се задържаха в Сюлеймановата глава. Може би затова минаваше много пъти покрай колоната равнодушно. Забеляза я едва в деня, когато напълно затвърди намерението си да изведе от Стамбул огромната, обучена още от султан Селим, а сега обзета от мързел и стръв за плячка и грабежи войска, да я води не натам, накъдето със странно упорство насочваше ударите си неговият баща — срещу едноверците, а да продължава великото дело на Завоевателя — срещу света на неверните. Но това не знаеше още никой. Сам султанът мълчеше упорито, изчакваше подходящ момент, когато ще може да обяви намерението си, а може би чакаше някакъв знак, който да му подаде Завоевателя и затова ходеше да се кланя на праха му толкова често и упорито.
69
Част в джамията, обърната по посока на Мека, нещо като християнския олтар (араб.) — Б. а.
71
Божество у древните финикийци, картагенци и други, на което принасяли човешки жертви, главно деца. В преносен смисъл — свирепа сила, изискваща все нови и нови човешки жертви. — Б. пр.