— Тя е твърде висока за колоните, с които исках да обкръжа двора на джамията — забеляза Синан бей, който не обичаше да му се месят в работата, та дори и самите султани.
— Ще я скъсиш — мрачно промълви Сюлейман. — Хора се скъсяват, та камо ли камък.
И добави вече по-меко от Корана: — „Нима ти не видя как се отнесе твоят господ с Ирам, притежателя на колони?“
Докато омотаваха колоната с въжета, за да я свалят, султанът замина през Златния Рог в Сютлюдже, за да постреля на Окмеидан.
Придружаваше го целият двор, караха походни скари да пекат овнешко и камилско месо, кошници с храна и килими за почивка върху тревата. Сюлейман пожела след стрелбата с лък да уреди угощение на Окмеидан. Завоевателя в първия петък след вземането на Цариград беше вдигнал тук пир за победителите. Бил толкова радостен, че сам разнасял ядене и сладки неща на везирите си, като повтарял при това думите на пророка: „Господар на народа е онзи, който му служи.“
Пиха и ядоха до здрач. Новият султан, като нямаше военни победи, нямаше и радости, затова не разнасяше и ядене на везирите си, макар че Ибрахим шеговито го караше да го направи.
На другия ден сутринта, след молитвата в джамията, султанът отиде да гледа как ще повалят колоната Къзташъ.
Омотана с хиляди дебели въжета, колоната приличаше на пленен роб, приготвен или за продажба, или за екзекуция. В подножието на колоната се движеше хилядна тълпа — гологръди, жилести хора с диво буйство в очите, готови да свалят всичко на света: колоната, светинята, че и самия султан дори. Моллите, които стояха от края на тълпата, занареждаха молитви: „В името на всемилостивия аллах! Когато неизбежният съден ден внезапно дойде, никоя душа не ще обвини предсказанието за неговото идване като лъжовно. Тоя ден ще сниши някои и ще издигне други. Земята ще се разтърси ужасно, планините ще се разбият на парчета и ще станат прах.“
Султанът с пищната си свита стоеше на мястото, оградено с дебели дървени греди. Четири реда еничари, готови да съсекат всеки, който би посмял да се прехвърли през гредите, затваряха широкото пространство, отделящо султана от смрадта и потта на босите, жилестите и гологръдите.
Синан бей чакаше знак от султана. Султанът едва забележимо поклати чалма. Синан бей вдигна ръка. Удариха тъпани. Разпределените навсякъде помощници на Синан бей извикаха високо заповедите. Моллите заредиха думи за сътресение. Гологръдите опънаха въжетата. Разтвориха се хиляди уста. Жилите на яките им шии се опънаха. Един див вой прекъсна всички звуци. Пленената колона се олюля и като описа ужасяващ огромен полукръг, започна да пада направо към хората. Воят премина в изпълнен с ужас вопъл. Тълпата се втурна на всички страни, като едва не помете султана със свитата му. Вече нищо не можеше нито да задържи, нито да спре колоната. Тя падаше тежко и мъчително. И когато се удари о земята, сякаш стон прозвуча в пространството, стон на земя или камък — кой знае. „Земята ще се разтърси ужасно…“
Синан бей спокойно докладваше на султана как иска да превози колоната на петия хълм на Стамбул. Отново да я омотае цялата с въжета. Да подложи дървени валяци. Хиляда души ще преместват колоната педя по педя все по-нататък и по-високо. Дълго и упорито. Но неотстъпно. Защото не се ли създава всичко така на света?!
Сюлейман дълго гледаше повалената колона. Мълчеше. Не можеше да се разбере дали слуша Синан бей, или не го слуша. Пред очите му все още се мяркаха боси мръсни крака, нещо гневно крещяха черните разтворени уста, в носа го удряше смрад на нужда и бедност. Искаше да попита що за хора са това — роби или правоверни. Но не попита. Мълчеше тежко, упорито. Сетне неочаквано каза:
— Нека си остане тук. — И добави загадъчно, както винаги: — „Наистина тежестта ще е с лекота, наистина тежестта ще е с лекота!“
Късно през нощта в столицата дойде гончия, който донесе вестта, че в Будима75 унгарският крал е убил султанския пратеник Бехрам.
РЕКАТА
Като се възкачи на престола, Сюлейман се обърна с послания към владетелите на всички приятелски и враждебни земи в Азия, Европа и Африка. Могъществото на султана трябваше да се проявява още в пищните титли, с които започваше посланието: „Аз, с неоценимата и безкрайна благост на Всевишния и с великите, изпълнени с благословения чудеса на Главата на пророците (да му бъде въздаден най-нисък поклон, както и на неговия дом и спътниците му), Султанът на Султаните, Императорът на могъщите Императори, раздаващ венци на Хозроите76, които седят на престолите, сянката на Аллах на земята, служител на прочутите Мека и Медина, места божии и свещени, където всички мюсюлмани дават обет, покровител и властелин на светия Йерусалим, повелител на три велики града — Стамбул, Едирне и Бурса, както и на Дамаск, мириса на Рая; Триполи и Сирия; Египет — чудото на века, прочут с радостите си; на цяла Арабия, Халеб, Араба и Аджена, Диарбекир, Зулкадрия, чудесния Ерзерум, Себаста, Адана, Карамания, Каре, Чълдър, Ван, островите на Бяло море и на Черно море, страните на Анадола и кралство Румелия, на цял Кюрдистан, Гърция, Тюрк-мения, Татария, Черкасия, Кабардия и Грузия, на благородните татарски племена и всички останали Орди, зависими от тях, на Кафа и другите съседни градове, на цяла Босна със зависимите от нея земи, най-сетне владетел на много градове и крепости, които е излишно да се изброяват, аз, Императорът, крепостта на правосъдието и Цар на Царете, средище на победата. Султан, син на султани — на султан Селим хан, син на султан Мехмед Завоевателя, аз, по могъществото си украсен с титлата Император на две земи и за завършване на величието на моето Халифатство прославен с титлата на две морета…“