След още десет дена стигнаха в Пловдив. От горите и планините към ужасяващата войска докараха хиляди нови хора, те се вливаха в страшния облак, без да знаят къде отиват и какво трябва, да правят, мнозина нямаха никакво оръжие, освен най-обикновен заострен кол или дърварска брадва.
Нужни бяха седем дена, за да стигнат София.
Българската земя стенеше от нашествието. Като някакъв ис-полински октопод войската се впиваше с хиляди смукала в градовете, селата, полетата със снопи, пчелите и във всяко добиче, във всяка струя дим, във всеки кладенец и смучеше ли, смучеше, носеше страх, робство и опустошение. От всеки двор вземаха по един дукат, две овци (или една с агънце) и овен. Двадесет къщи обединяваха в катун (лятно пасбище). От всеки катун се искаше по една шатра, пита кашкавал, три въжета и шест юзди, един тулум масло и един овен. Само в София беше заповядано да докарат десет хиляди каруци с продоволствие за войската. Освен това от всеки пет къщи трябваше да тръгне по един войн на поход със султана. От тези, които оставаха, се вземаше по един дукат на човек и една десета част от реколтата за султана, дето пази земята на аллаха, една четвърт от реколтата беше за спахиите, а по две аспри на всяка глава добитък, на всеки пчелен кошер, кон, кладенец и на дима от печките се вземаха за пашите, които тръгват на път, и за пашите, които се връщат, за войската, когато преминава, и пак за войската, когато трябва да се попълва. Но съгласно закона това бяха обикновените данъци — харадж79, ашар80 и джизие81. А там, откъдето минаваше войската, султанските кехаи, които вървяха отпред с еничарските отряди, започваха да събират данък по навик. Водеха се принудителни работи; строяха се крепости, прокарваха се пътища, вдигаха се мостове. Султанските събирачи на продоволствие денем и нощем трупаха запаси за войската: ечемик, пшеница, брашно, месо, дърва. Който укриваше запасите, подлежеше на незабавно и безпощадно унищожение — хората, селищата, общините. Какво ли би могло да остане дори и в най-богатата страна след такъв грабеж? Но изобретателността на султанските дефтердари нямаше край. Измисляха се нови данъци и се смъкваха с още по-голямо старание и жестокост: фураж за султанските коне и животни, помощ за нуждите при похода — помощ за свещената война, данък за престояване на войниците и дори данък за труда, положен от зъбите на османците при яденето на християнските храни — диш парасъ.
Ако султанът беше взел в похода и харема си, тогава биха събирали и данък за харема, но Сюлейман водеше само стамбулския зверилник: върху огромни каруци, теглени от волове, бяха поставени железни клетки с лъвове, тигри, пантери, хиени, вълци и мечки. За зверовете се събираше прясно месо.
Вземаха коне, биволи, магарета, всяко колело, греда и парче въже. Злочестите хора, като грабваха, каквото можеха, а често и с празни ръце, бягаха по горите и планините, поне да си спасят душата, търсеха плодородна земя колкото може по-далече от пътищата, хвърляха там в земята зърното, за да поникне някой класец и да могат да изхранят дечицата си, да продължат рода си и да не бъдат затрити.
Султанът изложи плана си за похода едва на Съвета на везирите в София. Трябваше да отидат към Белград, да превземат тази крепост и да се укрепят завинаги на Дунав, като изпълнят волята на прадедите. Намерението беше дръзко, но достойно за величието на султанската държава. Сам Мехмед Завоевателя не бе можал да превземе Белград дори и след като се бе прославил с превземането на Цариград и когато изглеждаше, че няма сила, която да устои пред неговата мощ. Сюлейман питаше везирите си за съвет, но всички виждаха, че този мълчалив и загадъчен властелин няма да отстъпи от смелото си намерение, пък и огромната войска, която цял месец тъпчеше българската земя, вече не можеше да се върне назад. Стрелата беше сложена на лъка, тетивата беше опъната — нямаше друг изход.
От софийското поле султанът изпрати хиляда еничари с Хюсрев бей, за да започнат обсадата на Белград и да завземат Земун за по-добър достъп до града, който очакваше нападението от юг, откъм планината Авала. Сюлейман помнеше какво беше тревожило Мехмед Завоевателя край Белград. Той беше искал да прехвърли войската през Сава, да я разположи край Дунав и да се укрепи там, за да не позволи на унгарците да се притекат на помощ на Белград. Но на Дивана бейовете го бяха разубедили: „Щастливи повелителю, не прави това, понеже няма нужда.“ Така брегът на Дунава беше останал оголен, а оттам унгарците безпрепятствено бяха изпращали на обсадените откъм сушата белградци необходимата помощ и припаси и Завоевателя така и не бе успял да завземе този славянски град.