Вестта за смъртта в Маниса донесе Ферхад паша, някогашен роб, родом от Шибеник, разбойник и убиец, любимец на Селим и на… Сюлейман. Единия беше очаровал със свирепостта си, а другия — с пъргавия си ум, с песните и сладкодумието си. Бяха го оженили за Сюлеймановата сестра Селджук, горда с красотата си принцеса, и тя, както и валиде ханъм, беше очарована от някогашния роб.
За Османовци произходът никога не бе имал значение. Ценяха се само заслугите, верността, предаността и личните достойнства: който успяваше да викне най-високо при щурмуването на вражеска крепост, да замахне най-силно със сабята, да стъпче най-много врагове, да изблъска с лакти всички наоколо, да върви напред без срам и съвест, само да е за славата на аллаха и угода на султана. Всеки просяк би могъл да стане велик везир, а вчерашен роб — царски зет. Понеже е казано: „Не е ли у тях пътеката до небето?“
Пашата, съсипвайки конете, препускаше от Едирне, за да донесе в Маниса вестта за султановата смърт, преди да узнаят за това в Стамбул. Той караше Сюлейман да бърза: по-скоро, по-скоро! Към столицата, към султанския дворец, докато не са разбрали еничарите, докато стамбулското простолюдие не се е изсипало на улицата. Сюлейман не вярваше. Султанът би могъл да прати нарочно Ферхад паша. Да примами Сюлейман в капана и да свърши с него.
Ферхад паша падаше на колене, целуваше Сюлеймановите стъпки: „Сияние на моите очи! Бих ли посмял аз, твоят роб?…“ Сюлейман кривеше тънките си устни в усмивка. Твърде много черни сенки затъмняваха сиянието на самия Ферхад паша. В царското семейство искаше да властвува сам, не търпеше съперници. Но ако пред шехзадето се умилкваше, Ибрахим ненавиждаше открито. Наричаше го ръжда върху бляскавия меч на Османовци.
След това долетя нов вестоносец. Този път вече от великия везир Пири Мехмед паша и от Стамбул. Мъдрият Пири Мехмед беше изпратил на Сюлейман копринен свитък: „До моя пречестит повелител. На двадесет и седмия ден на рамазана почина в името на аллаха пресветлият султан Селим. Смъртта му е скрита от войската. Оставам на заповедите на моя пречестит господар.“
Сюлейман целуна свитъка. Взе със себе си Ибрахим и Ферхад паша. Ибрахим за себе си, а пашата за еничарите. Сменяха конете на всеки три часа. Ферхад паша се подиграваше с Ибрахим: „Ще се потрошиш!“ — „Ще доживея до погребението ти!“ — „Мисли кому го казваш!“ — „Помислих вече.“ Сюлейман не усмиряваше двамата си любимци. Единият — негов собствен, а другият — на цялото султанско семейство. Може би чакаше да види кой кого ще надвие?
На върха на петия от седемте стамбулски хълма Сюлейман се поклони на покойния султан и първото, което разпореди, беше: на това място да се издигне джамия, тюрбе12 и медресе13 в чест на великия покойник. Едва тогава влезе в двореца Топкапъ.
Като чуха за Селимовата смърт, еничарите нададоха вой. Султана те наричаха Явуз — Страшния и с него и те бяха страшни, както никога досега. Свалиха острите си шапки в знак на скръб, сгънаха походните си шатри, завързаха ги, хвърлиха ги на земята, отказвайки се да служат на новия султан. Понеже той служеше само на своите книги, търсейки в тях мъдрост. А мъдростта е на върха на ятагана. Нека се занимава с книгите си!
Сюлейман търпеливо изчакваше да премине метежът на придворната войска. Надяваше се може би на Ферхад паша? Или на стария мъдър Пири Мехмед? После заповяда да отворят хазната и започна щедро да раздава злато и сребро. Еничарите се умириха. Освободи шестстотин бедни египтяни, взети в робство от Селим. Върна всичко на персийските търговци, на които Селим преди похода срещу шах Исмаил беше взел имуществото и стоките и плати милион аспри14 обезщетение. За поука и назидание на другите обеси каптан паша15 Джафер бей, наречен Кръвопиеца. Никой не знаеше, че това е първото Ибрахимово отмъщение. Дори самият каптан паша не се досещаше за истинската причина на своята смърт. Понеже беше забравил вече как преди петнадесет години беше докарал на своята флагманска галера едно слабо гръцко гяурче с цигулчица и как, подигравайки се и потупвайки косматите си тлъсти гърди, като се криеше под сянката на копринената шатра на кърмата, беше поставил под слънцето на люшкащата се палуба детето и му беше заповядал да свири. И то свиреше. Може би мислеше, че са го хванали на брега тъкмо за да забавлява със свирнята си каптан пашата? И може би се надяваше, че ще го пуснат при татко и мама? „Добре свириш, малкия — каза Джафер бей, — язък дето ще трябва да те продавам! Ала какво мога да сторя аз, бедният слуга на всемогъщия и милосърден аллах?“ И той чак заплака от отчаяние и безнадеждност. Понеже е казано: „Хване ли вълкът някого, вече няма да го пусне в гората.“
14
Византийска сребърна монета, която по време на османското робство става общо понятие за сребърни пари в Ориента. — Б. пр.