След еничарите към Белград беше изпратен великият везир Пири Мехмед паша с двадесет хиляди конници и петдесетина огромни топове за разрушаване на стените на горната крепост.
Сам султанът тръгна към Шабац, който тогава се наричаше Бу-ирделен, но след четири дена го срещна вестта: „Град Буирделен падна и сто неверници станаха плячка на сияйния мюсюлмански меч.“ Тези сто защитници бяха убили седемстотин турци, но не бяха могли да устоят повече. Султанът влезе в крепостта през шпалир от глави, набучени на колове. Заповяда да укрепят Шабац и да прокарат през него Сава. Седеше на брега на реката в зелен заслон, направен от млади клонки, наблюдаваше работата, мълчеше и мислеше. Сетне заповяда да построят мост върху Сава. Отново седеше от ранни зори в зеления заслон, не допускаше при себе си дори и Ибрахим и гледаше реката.
Везирите, пашите и еничарските аги гонеха хората с тояги, хората работеха понякога до шия във вода, мъкнеха дебели греди, тежки лодки и салове, връзваха, настилаха, укрепваха.
Султанът не можеше да откъсне поглед от повърхността на реката. Тя лежеше пред него като земя, като безпределно течащ простор, който поглъща всичко на света, покорява и подчинява дори времето. Той беше подчинил времето на себе си, трябваше да подчини и пространството. Да го победи, да го потисне, да го зароби! Да премине през тази река, без да се докосне до нея, със сухи стъпала, леко и летейки, да почувствува тя неговата сила, власт, могъщество и злост, да я покори, да я лиши от воля и да я презре, нека да се гърчи, да стене, да се мята и да реве!
Реката беше като онази забравена от него славянска девойка. Едновременно тя и привличаше, и отблъскваше — странно съчетаване на несъединимото — миришеше на чужди билки, на непознати треви и растения, миришеше на чужда воля, от която Сюлейман се опиваше като от кандийски вина или от замайващ опиум. Като седеше по цели дни неподвижно в зеленото прикритие на брега на великата славянска река, мътна и своенравна, той неочаквано за себе си (може би от султанската самота?) си спомни онова, за което беше забравил или не искаше да помни, беше го изхвърлил от душата си още на сутринта след онази нощ с малката смешна чужденка. Трептенето на птиците в предутринните дървета, звездите на зодиака, величието на небесата и непробиваемата гъстота на листата, а през всичкото това — — белите пръсти върху тежките полукълба на гърдите, думите без значение и невъзможността да се разбере езикът на другия.
Султанът седя ден, втори, а към края на втория ден изпрати в Стамбул подаръци за одалиската Гюлфем. Защо за Гюлфем — не би могъл да отговори сам. Хиляди хора обграждаха гигантската му шатра със златна топка на върха, но от тези хиляди не допускаше до себе си никого, чакаше покоряването на реката.
На третия ден започна дъжд. Валя цяла седмица, разбушува-лите се вълни удариха моста, откъснаха го от бреговете и го понесоха надолу по течението, като го трошаха и рушаха. Десет дена хиляди хора, изнемогвайки, загивайки и тънейки във водата, строиха този мост, десет дена султанът в зной и дъжд седя на брега под зелените клони и гледа непрекъснато реката, а сега от направеното не остана нищо. Сава течеше свободно и своеволно и на Сюлейман му се струваше, че тече през него, през душата му.
Той заповяда да започнат да прехвърлят войската и конете на другата страна с галери, а сам четири дни почива, като повика при себе си Ибрахим. Странен беше този султан. Не водеше войската в атака, не размахваше сабя, не рееха над него зелени знамена, не бумтяха султански тъпани. Беше пуснал по цялата земя своите паши и бейове като кръвожадни песове, знаеше, че и без него всичко ще бъде така, както при всички Османовци: шпалир от набучени на колове хора, пирамиди от отсечени глави, хорска мъка, страх и кървава завеса, изтъкана от чуждите страдания, а зад нея — отделеният от всичко султан, падишахът — Владетелят на Века, сянката на бога на земята.
Безстрастната ръка на султанския хронист беше записала в това време в походния дневник:
„Земята на неверните се напълни с бежанци. В тази победоносна война акънджиите82 бяха разделени на две части. Едното крило премина на влашка земя, за да завземе Ердел и Темешвара, а другото крило вървеше с царската орда и те грабеха околните градове и краища.“