Сюлейман пусна сто и петдесет унгарци, които бяха защищавали Белград заедно със сърбите, да отплават през Дунав при своя крал и да му разкажат за султанската сила. Двама от тях — Блаж и Моргай — бяха изправени пред Ибрахим, който беше сега сул-тановите очи, уши и уста, беше волята на султана и неговата наказваща десница, и всички знаеха това, освен пленниците, ала те и да го знаеха, все едно вече с нищо не можеха да си помогнат, понеже победеният може само да чака. Какво? Милост или смърт?
Навярно те вече се досещаха, че ще умрат, затова гледаха Ибрахим с мрачно равнодушие, а той се наслаждаваше на неограничената власт над тези двама безстрашни мъже, които с действията си бяха доказали, че не се бояха от смъртта, но които трябваше да се изплашат от онази смърт, която той щеше да им определи, та и затова беше заповядал да ги докарат тук. Те бяха странни. Да беше поискал да намери сред хиляди хора двама толкова различни, едва ли някога би могъл да ги намери — така много се различаваха външно.
Блаж — висок, светлокос, синеок, тънък и гъвкав като юноша, с красиви тънки мустаци, златист загар по лицето, целият в синьо, със сърмени ширити по дрехите, стоеше, гордо пристъпил, като че се опираше с дясната си ръка на дръжката на въображаема сабя (оръжието, разбира се, им беше отнето), гледаше над Ибрахимовата глава някъде много надалеч и виждаше там нещо, достъпно само за неговото око — навярно обгръщаше с поглед от смъртната си висота най-отдалеченото и най-удивителното нещо от историята на своя народ: черноморските степи, тревите, конските табуни, прекрасните ездачи, огньовете под звездите, лястовиците в небето, широкия Днепър, Карпатите, слънцето на крайдунавската равнина.
Моргай — нисък и черен като кипчак86, стоеше някак недодялано, неумело, разкрачил привикналите да обгръщат конски хълбоци нозе, пронизваше бледоликия султански оръженосец с острия си като на юрук87 поглед, презрително кривеше устни под черната подкова на мустаците, като че ли искаше да каже на Ибрахим: „Не ти мене, а аз тебе трябваше да съдя, понеже и моята кръв е луда, като на тези роднини на моите далечни прадеди — куманите, а ти си само един идололик изменник и толкоз.“
Но само изглеждаше, че Моргай иска да заговори с Ибрахим по този начин. Понеже въпреки цялата външна разлика с Блаж у него имаше нещо неуловимо и недостъпно, което го сродяваше с Блаж дори повече, отколкото ако бяха синове на една майка. Стояха като две крила на своя народ, като две страни на един и същи образ — ако ще живеят, ще живеят двамата, ако ще мрат, то пак заедно!
Ибрахим имаше остро око и още по-остър ум. Той мигновено схвана, че никой не би могъл да сплаши тези хора, затова се обърна към тях, показвайки съчувствие.
— Как така стана, че не удържахте на думата си?
Блаж гледаше все така горделиво над Ибрахимовата глава, явно беше отлетял твърде далеч с мисълта си от това безнадеждно място, за да се върне тук, та да задоволи нечие любопитство, затова пък Моргай трепна възмутено при Ибрахимовия въпрос и хвърли в отговор кратко и твърдо:
— Удържахме я.
— Позволете да ви напомня, че това не е истина — усмихна се Ибрахим. — Белград вдигна бял байрак, че се предава, а след това започна отново да се отбранява. Какво е вашето, ако не измяна? Всемогъщият султан…
— Байрака го вдигнаха слабите духом. Такива, за съжаление, винаги се намират. А пък ние никому и никога не сме обещавали да се предаваме. Дадохме дума да защищаваме крепостта и я защищавахме докрай.
— Някакви си жалки хиляда защитници срещу всемогъщата ислямска войска?
— Нима храбростта зависи от броя — трепна Блаж. — Зад нас стоеше цялата наша земя.
— Тази земя е турска. Султан Баязид Светкавицата подари тази земя на сръбския деспот Стефан Лазаревич и той построи тук крепост.
Блаж търпеливо поясни:
— Този бряг на Дунава даде на Стефан унгарският крал. И оттогава унгарците бяха обещали да помагат на сръбските си братя. Нашият войвода Янош Хуниади прогони оттук самия султан Завоевателя, пред когото се огъна Цариград.