Сюлейман позволи на хората да излизат на пътя, да целуват иконите и мощите, но срещу заплащане. Парите трябваше да отидат в султанската хазна.
В Стамбул султанът заповяда на гръцкия патриарх да изплати за реликвите дванадесет хиляди дуката, ако не иска да ги хвърлят в морето.
На прощаване още дълго гледа от високия белградски бряг сливането на Дунав и Сава. Двете исполински славянски реки течаха под краката му, стелеха се пред него, своеволни, непокорни и могъщи. Ореховите води на Дунав, дълбоки и загадъчни, плуваха спокойно и величествено, а Сава влачеше от планините въртопи от глина, тиня и пяна, удряше се със сила в пречистото тяло на Дунав, мътеше неговите дълбоки води. Дунав отблъскваше Сава. Известно време те се носеха редом като два бурни потока — единият тъмен, орехов, чист, а другият жълтоглинен — не вода, а само кал. Дунав упорствуваше и се пазеше от калната Сава, но жълтият поток се разстилаше все по-широко и по-широко и въвличаше в своята мътилка нови и нови светли кръгове вода — и голямата река се предаваше, оставяше се да бъде пленена, ревейки и треперейки като в конвулсии, и вече течеше към морето размътена като душите на хората, завладени от нещастия, престъпления и ненаситна жажда за властвуване. Не е ли така мътна и неговата душа? Сюлейман не можеше да намери в себе си сила да откъсне поглед от сливането на реките.
В Стамбул се връщаше без войската. Пътуваше бързо, с кратки нощувки и почивки. Седемдесет и пет дена му бяха нужни, за да стигне от Стамбул до Белград, тридесет дена загуби за завземането на града и още тридесет и един се връщаше назад към столицата.
В едно сръбско село го пресрещна вестта за смъртта на най-малкия му син Мурад. Само старият Пири Мехмед се осмели да предаде на султана тежката вест. Всеки друг би могъл да заплати с главата си за такова известие, но коя ли ръка би се вдигнала срещу белите коси на стария везир? Султанът печално отговори с редове от корана: „Ако аллах би пожелал да вземе дете, то наистина би избрал онова, което иска, което е сътворил. Хвала на аллаха! Той е един и всемогъщ!“
След като получи вестта за смъртта на сина, Сюлейман почива два дена. Два пъти присъствува на конни надбягвания, участвува в лов, разгледа от коня една стара сръбска църквица. Вярваше, че вечният бог и щастието му на повелител няма да го оставят, — нали беше роден да властвува и трябваше да изпълни предначертанието си. Сетне тръгна към Стамбул. По пътя не искаше да вижда никого, освен Ибрахим, Пири Мехмед и стария Касъм паша. В Едирне извика при себе си Ахмед паша, когото беше обикнал за храбростта, проявена пред стените на Белград. Не го плашеше това, че в Стамбул вилнееше чума, след която беше дошла едра шарка, безжалостно отнасяща малките деца.
Когато в Стамбул френският посланик започна да умолява чрез великия везир султана да го пусне да замине от обхванатата от мор столица, Сюлейман гневно и в същото време с изумление беше възкликнал: „Какво иска той и къде ще бяга? Нима не знае, че чумата е божия стрела, която никога не удря покрай целта? Ако бог пожелае да го умъртви, никакво бягство и изчезване няма да помогнат. Човек винаги стои пред неизвестност. Чумата влезе и в моя дворец, но аз не го оставям.“
В столицата Сюлейман се завърна без церемонии, без триумф, незабелязано се прехвърли с постланата с килими султанска ладия от Силиврия, слезе на брега в градините на харема и се затвори в покоите си. След два дена умря неговата малка дъщеря, която нямаше още дори и име. А след още осем дена черната шарка взе и първородния султански син Мехмед. Трите малки телца, поставени в ковчези до краката на покойния султан Селим, отнесоха със себе си любовта на Сюлейман към Махидевран. Черкезката обезумя от мъка. Беше доставяла такава наслада с хубавото, закръглено, добре гледано тяло и с децата, които раждаше леко, с желание и радост, а сега изгуби всичко само за няколко дена и макар че оставаше жив тригодишният султански син Мустафа, тя чувствуваше: кратките години на нейното величие бяха свършили.
Сюлейман не искаше да види повече своята жена. Гълъбицата е простреляна — защо е нужен лък?
ХАМАМЪТ
Цял живот между четири стени. Затворени, живи погребани. Затова с такава радост се измъкваха веднъж в седмицата извън стените и железните врати на харема в деня, определен за хамама — турската баня, разкошът и блаженството на Изтока, раят за тялото и душата, особено когато душата е затворена още повече от тялото.
Хурем не знаеше какво е хамам и отначало отказваше да отиде в него, задоволявайки се с харемната къпалия. „Е какво толкоз ще видя там?“ — отговаряше на главния евнух, когато той обявяваше деня за хамама. Яд я беше дори да си помисли, че евнусите ще я подкарат със стадото одалиски, че ще се плиска с цялото това стадо в тази тяхна баня, че целия ден ще прекара там, като се тъпче с ядене и скучае в очакване на тъмнината, понеже само в здрач може да напусне стените на харема и в здрач да се върне, та нито едно мъжко око да не оскверни свещената собственост на падишаха.