Хурем се изтегна по-удобно на мраморната пейка.
— Сложила си тюркоазите и в хамама — не преставаше Кината. Хурем изхъмка:
— По камилите има още повече тюркоази.
— А какво ти подари на тебе султанът?
— Че защо трябва да ми подарява?
— Ами нали беше при него?
— Е, та какво?
— Султаните си вземат харемите в походите. Сюлейман не го взема. Ти само веднъж ли беше при султана?
— А тебе какво те интересува?
— И аз само веднъж. Но ти си новичка. Пък аз съм в харема три години. Още от Маниса. В Маниса загивахме от скука. Там беше теснотия и сиромашия. Как чакахме само кога ще умре Селим и султан да стане Сюлейман! Как жадувахме за разкоша и богатството на Цариград!
— Затова пък тук ви угояват вече като свине! — засмя се Хурем.
— Не скверни устата си с нечестивото животно! — изплашено замаха към нея с ръце Кината. — Пророкът е забранил то да се споменава.
— Че какво ме засяга пророкът?
— Не си ли сменила досега вярата? Още ли носиш кръстче?
— Остави ме!
— Ама то е толкова просто — да се потурчиш. Вдигаш пръст пред кадията и повтаряш след евнуха, който ти подсказва: „Признавам, че има само един бог и Мохамед е негов пратеник. Признавам, че преминавам от лъжливата в праведната вяра и се отричам от предишната вяра и всичките нейни символи.“ Целуваш ръка на кадията — и толкоз. Мъжете трябва да изтърпят и това ужасно обрязване и после цял живот да носят чалма, а за нас е толкова лесно!
— За тебе може и да е лесно, но за мене не — почти сърдито каза Хурем. Искаше да се похвали още, че е дъщеря на свещеник и затова цени своята вяра особено високо, но премълча. Нима е важно сега коя и каква си?
— Тебе са те хванали татарите, те са благородни.
— Благородни ли? — Хурем се засмя горчиво и с болка. — Кой ти е казал?
— Нашият султан се нарича повелител на благородните татари. Нима не си чула? А мене ме откраднаха морските разбойници на Хайредин Барбароса93. Той е страшен човек. Искаше да ме изнасили веднага щом ме видя. Но реши да ме подари на султанския харем и не ме докосна. Веднага заповяда да приема тяхната вяра. Иначе заплашваше да ме хвърли в морето. Само да беше видяла този червенобрад разбойник!
— Може би щеше да е по-добре да си потънала?
— Какво приказваш? Толкова ми се живее! То само вие, роксо-ланите, сте равнодушни към живота и умирате леко и на драго сърце.
— Всички умират мъчно.
— Аз бих могла да родя на султана син и да стана баш кадъна, като Махидевран. Моето тяло е по-хубаво, отколкото на Гюл-фем. Само че тя е чернокоса, а Сюлейман харесва чернокосите.
— Пребоядисай се — подигравателно я посъветва Хурем.
— Тогава ще приличам на всички. А аз не искам.
— Какво искаш тогава?
Хурем погледна Кината, без да скрива презрението си. Тя лежеше до нея като планина от млада плът, като повалена бяла кула, като нахално въплъщение на похот и низост. Само като си представиш, че и тази е била на султанските зелени възглавници. Проклет свят! Трижди проклет!
Хурем гнусливо се отмести от Кината, но тя за нищо на света не искаше да я остави.
— Не ни провървя с тебе, дето сме се родили такива — съчувствено въздъхна тя.
— Някому може и да не е провървяло, а някому може и да е провървяло.
— Че на кого? — вкопчи се в нея Кината. — На тебе ли?
— Ами ако е на мене?
— Да имаш да вземаш — уверено възрази венецианката. — Я виж аз какво тяло имам и пак не мога да привлека повелителя, а ти … Всичките ти ребра се броят. Направо да се убодеш в кокалите ти … Султанът и кърпичката я метна на рамото ти случайно. Целеше мене, а тя падна върху тебе. Всички го видяха…
Този път вече се отдалечи от Хурем и задърдори с друга одалиска, хвалеше се как е прекарала нощта със султана, как той й бил казал, че му харесало нейното тяло.
Хурем стана и тръгна през преддверието на хамама натам, където шуртеше и клокочеше водата, но когато стъпи в залата с гьобекташъ, в ушите я удариха пискливи женски гласове, смесени с шуртенето на вода, глъч и врява, шепот и клюки, въздишки и смях. Къде да се скриеш тук, къде да се денеш?
Тя отиде на гьобекташъ, целият плувнал във вода и сапунена пяна. Може би поне тук ще намери спасение от това шумно затъпяване? Тъкмо се изтегна върху горещия мрамор на гьобекташъ, когато върху нея, без да я пита, мълчаливо се стовари едно жилесто мустакато женище с грапави като на кожар ръце, хвана й главата, започна безжалостно да й търка челото, слепоочията, скулите й, челюстите, след това се залови за врата, ръцете, краката, пръстите, гърдите, корема и бедрата, удряше я, пляскаше я, разтегляше я, стискаше я, извиваше ръцете и краката, свиреше върху гръбначния й стълб и ребрата като на цимбал, опираше колене в гърба й, подскачаше, пръхтеше, пуфтеше, след това започна да танцува върху Хурем, да я тъпче с крака. Хурем стенеше, охкаше, викаше и вече не знаеше къде е болката, къде удоволствието, къде е животът и къде смъртта. Ето какво било хамам!