След това с една ръкавица от козя вълна женището започна да свлича от Хурем кирта, под безмилостната й ръка Хурем линееше като змия, сякаш отново се раждаше на света, а нейната мъчителка вече разтваряше в голям бакърен тас сапун и го разбиваше с палмова изтривалка на пухкава, богата пяна. Тя напълни с тази пяна една кесия от яко платно и започна да трие Хурем с тази кесия-мехур, биеше я, масажираше я, покриваше я със сапунена пяна, три пъти й изми косата, изплаквайки я едно след друго ту с топла, ту с ледена вода, дълго я бърса и завива в сухи, топли пешкири и едва тогава Хурем забеляза, че валиде ханъм внимателно наблюдава всички тези сладостни мъки.
Завита с червено-зелен пещимал, дребна и лека, с дървени сандали, украсени със седеф и тюркоази, валиде ханъм стоеше спокойно, мълчаливо и невъзмутимо, като че около нея не се лееха потоци вода, не летяха цели облаци гъста сапунена пяна и не кънтеше цялото затворено пространство от пискливи женски гласове. Полузатворените клепачи сякаш доказваха, че валиде ханъм вижда всичко, дори повече, отколкото трябва да види един външен човек, че е преситена, уморена, а може би и разочарована от видяното, понеже се е надявала на нещо повече от това странно момиче, което султанът беше отличил, веднага след като я беше съзрял сред другите в харема, а след това я беше забравил така неочаквано, както я беше и харесал.
Като забеляза, че и Хурем я видя, валиде ханъм й направи знак с очи и я поведе след себе си в преддверието. Даде й възможност да я настигне, тръгна редом с Хурем като с равна и неочаквано попита с глас, лишен от любопитство, студен и равнодушен:
— Би ли искала и ти да родиш на султана син?
Хурем можеше само да се разсмее в отговор, но я бодна това „и ти“, в което се долавяше презрение и високомерие, затова хвърли почти надменно към валиде ханъм бърз поглед и огледа султановата майка от главата до краката, сякаш искаше да й каже: „И ти си такава дребна като мене, а я какъв дълъг като върлина султан си родила“, но се сдържа овреме и каза друго:
— Не съм мислила за това.
— А за какво си мислила? — възмути се валиде ханъм.
— Вие ми заповядахте да изучавам езици и правя това. Турски от ежедневните разговори, арабски от Корана, та персийски от поетите.
Валиде ханъм изхъмка.
— Да не искаш да станеш учен улем? Жените в харема са само за да раждат деца на султана или да не ги раждат. Запомни го добре, момиче. Върви с мен, ти трябва повече да ядеш.
Никак не те бива в тялото. „И натоварената душа не ще носи друг товар…“
В преддверието слугините вече бяха наредили на широките дървени миндери ядене: пушена риба, морски стриди, дробчета, студен овнешки мозък, овнешко варено, пържени патладжани, сирене с резени сладък пъпеш, зеленчуци, плодове, пълнени чушки и сърми от лозови листа, локум и шербет, кисело мляко и таратор.
Валиде ханъм настани Хурем до султанските сестри Хатидже и Хафиза. Там вече се тъпчеха със сладки Гюлфем, Кината и още няколко дебели одалиски, които обичаха да си хапват. Хафиза, дъщеря на султан Селим от първата жена, омъжена за придворен капуджибашия94, когото наскоро след сватбата султан Селим беше заповядал да убият за някакво дребно провинение, потисната от своето вдовство, се смяташе в харема за по-милостива от красавицата Хатидже, високомерна и отмъстителна, любимка на своята майка — валиде ханъм, затова Хурем седна до Хафиза, която се по-отмести малко, правейки й място и дори изобрази на лицето си някакво подобие на ласкава усмивка, макар че на султанските сестри не прилягаше да проявяват към одалиските нищо друго, освен презрение и безразличие.
Ядяха лакомо, непрекъснато сплетничеха и като нямаха сили да седят, полулежаха на широките, удобни миндери, наслаждаваха се на ситостта, топлината и лекотата на тялото и блаженствуваха, но най-голяма радост за тях беше непрекъснато да бърборят, да се хвалят и възхищават, да преразказват ужаси, мръсотии и непозволени неща. И самата валиде ханъм, въпреки високото си положение, се беше превърнала в една обикновена любопитна жена, лежеше сред тези млади сплетници и макар и да не се включваше в разговора, но и не възпираше нито Хафиза, нито Гюлфем, нито Кината, чиито уста не се затваряха — непрекъснато дрънкаха ту за неестествена похотливост, ту за неверни жени, ту за богати търговци гяури, които не жалят нищо за една добре окъпана, гледана и научена на всичко харемна жена. Разказваха за някаква богата стамбул-ска кадъна, която се влюбила в едно младо момиче и като се преоблякла като мъж, примамила бащата на момичето с голям откуп и дори вдигнали сватба. Но още през първата „брачна“ нощ измамата била разкрита, момичето се измъкнало от похотливата жена и надало вик, кадъната била изправена пред стамбулския кадия и когато той започнал да я разпитва, тя извикала: „По всичко виждам и се убеждавам, честни кадия, че не знаете какво може да значи любовта за нежното сърце. И аллах да ви пази никога да не изпитате цялата жестокост, която аз изпитах.“ Кадията едва не умрял от смях, като слушал шантавата жена. За да охлади страстта й, заповядал да я зашият в кожен мех и да я хвърлят в Босфора, което и било сторено.