Като не знаеше какво да каже на тези врели-некипели, Хурем запя: „Тъжиш ли ти за мене, както аз за тебе?“
Нейният напев прокънтя сред врявата и разнежеността в хамама и намери отзвук от всички страни: пяха и тъжни, и безнадеждни песни, и проточени, и кратки като вик, младите гласове се удряха във високите каменни сводове, падаха долу, сякаш ранени, някои се лееха равно и плахо, други дръзко литваха отново и отново чак до кубето, като че ли искаха да изскочат навън, през стъклените отвори, които пропускаха в хамама тънки струи ярка слънчева светлина.
В преддверието на хамама се появи главният евнух. Наруши непристъпността на хамама, за което веднага заплати, като се покри обилно с пот, Четириокия намери с поглед валиде ханъм и отиде при нея. Никой дори не се и прикриваше от очите на черния дявол — и бездруго беше виждал всяка от тях неведнъж и дваж както майка й я беше родила. Те отдавна вече приемаха главния евнух не като жив човек, а като някакъв движещ се султански уред, само че уредите ги използваха незабелязано или с удоволствие и се отнасяха към тях благосклонно, а това султанско оръдие ненавиждаха тежко и люто.
Главният евнух се поклони на валиде ханъм, притискайки до гърди свитите си като лодка ръце, и тъжно промълви:
— Умря синът на нашия висок повелител — Мурад.
Едва сега Хурем се сети, че Махидевран я няма при тях. В Стам-бул беше нахлула чума с черна шарка.
СТЪЛБАТА
Миналото, дори когато се отдалечава, не изчезва безследно у човека, преплита се с настоящето, понякога само проблясва по хоризонтите на съзнанието и изплува в мъчителни спомени или пък се явява в сънищата.
Коя е тя — Хурем или Настася? Кое ще надделее и дълго ли тя ще бъде в тази неестествена раздвоеност, когато миналото й е отнето завинаги, а настоящето е призрачно, неопределено и тревожно?
През нощта, когато султанът слезе от своята ладия в градините на харема, явиха й се два страшни съня.
Първият беше за Хурем. Всъщност то не беше сън, а страшната действителност на умиращия Стамбул. Мъртви къщи, мъртви улици, огромни черни каруци изкарваха трупове извън вратите на Стамбул, караха ги срещу победоносната войска, която султанът водеше от Белград. Черни хора с пропити със смола черни дрехи измъкваха умрелите от къщите, събираха ги по улиците, по дворовете на джамиите и пазарите. Безистенът беше затворен, джамиите бяха опустели, от високите минарета не ехтяха звънките молитви на мюезините, навсякъде само следи от смърт, пожари и грабежи и тези ужасни каруци, пълни с трупове.
И ето тя вървеше по мъртвия Стамбул и никъде нищо живо, ни човешки глас, ни песен на птици, ни рев на животни — само мъртво шуртене на вода в мраморните шадравани, върху плочите на които упорито се повтаряха думите от Корана, че само водата дарява живот на всичко. Вървеше по Стамбул не Настася, а Хурем, султанската жена, баш кадъната, а насреща й през Едирнекапъ96 влизаше султан Сюлейман, без свита, сам самичък и не на кон, а пеша, целият в злато, печален и нещастен, и протягаше към Хурем ръка, като я молеше за нещо и тогава тя видя, че и златото по него е също черно, както всичко в мъртвия Стамбул.
Не можеше нито да се събуди, нито да простене от ужасното зрелище на смъртта, защото беше хвърлена в пропастта на нов сън, сега вече за Настася, за онази, която беше някъде и някога, но и за онази, която беше тук, раздвоена между миналото и настоящето, между живота и празното съществуване, което беше по-непоносимо и тежко от смъртта.
Уж милата й майка Олександра я беше изпратила в зимника да вземе от изцеденото мляко сметана в едно гърненце, понеже печеше пирожки за отец Гаврило — отецът много обичаше, като изтрезнее, да си хапне горещи пирожки със студена гъста сме-танка.
Зимникът беше на двора, близо до малинака, голям и дълбок. На напречната греда от вътрешната страна висяха снопчета билки, които майка й събираше и само тя си знаеше за какво са; тежкият капак от дъбово дърво закриваше така плътно отвора, че можеше да го вдигне само силен мъж, ала Настася отдавна се бе изхитрила да мушка в голямата халка на капака един прът и чевръсто го повдигна — нали в летен ден понякога се налагаше да из-тичва в зимника не веднъж и дваж, а пък жените в семейство Лисовски не можеха да чакат помощ от отеца. Като се държеше за дървената греда на рамката, Настася стъпи на горното стъпало на стълбата, напипа с крак следващото, пренесе тежестта на тялото върху другия крак и изведнъж усети, че стъпалото се строши под нея. Хващайки се с усилие за напречната греда, тя рухна с цялото си тяло надолу, закачи следващото стъпало с босите си крака, премести внимателно ръце по отвесните греди на стълбата, държеше се повече на ръцете си, отколкото на това стъпало, а когато започна да напипва с крака следващото, то това, на което стоеше, също се счупи и момичето започна да се свлича надолу неудържимо, стъпалата се трошаха едно след друго, като че ли някой ги беше срязал с трион или бяха изгнили; гърнето за сметаната, което беше оставила до капака и мислеше да го вземе, щом се закрепи устойчиво на стълбата, си остана горе, а Настася се свлече долу, падна на студения глинен под на зимника, силно се удари, но почти не усети болка, скочи веднага на крака и погледна нагоре. Видя опряната до стръмната стена висока стълба с оцелели едно горно и две най-долни стъпала, по която вече никой не можеше нито да слезе, нито да се измъкне оттук. В неудържима ярост тя заудря с юмруци по стръмната стена на зимника. Жълтата, студена и лепкава пръст прие равнодушно тези удари на малките юмручета, така равнодушно би приела и Настасините сълзи, но момичето нямаше намерение да плаче, то започна да вика с всички сили с глас, още пълен с надежда, без отчаяние и обърканост, понеже всичко приличаше на безсмислена шега. Все пак някой ще чуе!