Джафер бей продаде малкия Георгис за петдесет дуката на богатата вдовица Ферух хатун от Маниса. Добрата жена не само заплати луди пари за едно нищо и никакво гръцко момче, но не пожали парите си и за най-скъпите учители и за пет години Ибрахим (сега се наричаше така) сякаш отново се роди на света. Не би го познал вече никой от малкия остров Парга. Провървя му дори и в нещастието. Провървя му и още веднъж: шехзаде Сюлейман беше чул на маниската улица как Ибрахим свиреше на виолата. Небесна свирня. Ферух хатун ронеше горещи сълзи, разделяйки се със своя възпитаник. Волята на шехзадето за нея беше над любовта й към Ибрахим. Шестнадесетгодишният шехзаде си купи седемнадесет-годишния роб с редки способности, знания и достойнства. Не можеше да живее без Ибрахим. Наричаше го силяхтар — оръженосец. Ибрахим се отплащаше на Сюлейман с преданост, любов и обожание. Не се задоволяваше да му служи във всичко само с думи, погледи и готовност. Стигаше чак до невероятни неща. Изрязваше Сюлеймановите нокти над сребърна купичка и ги пазеше в розова вода като най-скъпа реликва. Сюлейман пишеше стихове за Ибрахим. Наричаше го макбул — мили, мергуб — желани, махбуб — любими. Често дори спеше с него в една стая, забравяйки за красавиците в своя малък харем. Накара Ибрахим да си създаде собствен харем от робини. Жените също обичаха Ибрахим. Беше пламенен и изтънчен любовник, като всички гърци. Оставаше си грък въпреки всичко. Със Сюлейман четяха Аристотел на гръцки. Спореха за Платон и Сократ също на гръцки. Когато в Стамбул Ибрахим се запозна с богатия венециански търговец Луиджи Грити, първият им разговор беше пак на гръцки. Извънбрачен син на венецианския сенатор Андреа Грити, десет години по-голям от Ибрахим, невиждано богат човек, Луиджи започна да се държи с Ибрахим като с брат. На кипърско вино дълго разговаряха за поезия, за Александър Македонски и Анибал, за ислямското мъд-рословие. Грити беше учил в университетите във Виена и Падуа, а Ибрахим — само при неизвестни улеми.16 Единият се беше родил в разкош, другият произлизаше от вековечни дрипльовци. Но кой би забелязал разлика между тях? Пък отгоре на всичко по-големият, по-богат, по-могъщ и по-образован стопанин на къщата отстъпваше на по-младия и неизвестен роб в крайна сметка дори и по отношение на езика! Не се учудваше само Ибрахим. Понеже знаеше онова, което знаеше и Грити — за смъртоносната болест на султан Селим. И че Сюлейман е единственият наследник на престола. А и това, че Ибрахим е душата и сърцето на Сюлейман. Все пак животът е лек и прекрасен. На третия ден след провъзгласяването на Сюлейман за султан Ибрахим получи длъжността надзирател на султанските покои и званието велик соколар. За него беше отделен дом на Атмейдан17, близо до античната щерна18 Бинбирдирек. От Атмейдан беше съвсем близо до „Света София“19 и двореца Топкапъ. Султанът искаше любимецът да му е под ръка. На Атмейдан ставаха прегледите на султанската войска. Там се обучаваха еничарските орди. През него минаваше пътят на тържествените султански излизания — селямлъците20. Атмейдан беше все едно огледалото на султанския Стамбул. А Ибрахим обичаше огледалата. Венецианеца не можеш го учуди с такъв подарък, ала Ибрахим, след като се настани на Атмейдан, често изпращаше на Луиджи Грити в Пера21 огледала — ту бронзови, ту сребърни, а се случваше и златни. У османците няма предмети без значение. Водейки потеклото си от невежите селджуци, те не възлагаха големи надежди на писмеността, общуваха според обичая на своите непросветени предци с езика на вещите. Дори и един съвсем неграмотен османец би могъл да състави каквото си иска послание. Огледалото означаваше: „Готов съм всичко да жертвувам за вас.“ Грити на драго сърце се включи в предложената от Ибрахим игра. Изпращаше му грозде, свитъци синя и жълта коприна, сладкиши, клонче алое. Това означаваше: „Сърце мое, обичам ви! Страданията, които изпитвам от любовта си, едва не ме лишават от разсъдък. Душата ми лети към вас с всичката сила на страстта. Полейте с благотворен балсам моите рани!“ Ибрахим му изпращаше златна монета. Това означаваше: „Ще ви обичам още по-силно.“
Изтичаше вторият месец от деня на провъзгласяването на Сюлейман за султан. Като се убеди в щедростта и строгостта на новия падишах, Стамбул утихна. И макар в гигантската империя да пламваха тук-таме бунтове, в столицата животът се нормализираше. Първият признак беше, че търговците изкараха на Безистена скъпи стоки и най-скъпите роби. Луиджи Грити покани чрез пратеник Ибрахим да посети заедно с него Безистена, където трябваше да има редки млади робини. Дори черкезки, които се ценяха най-много. Грити намекваше на Ибрахим, че вече е забравил за неговото робство. Всъщност на тази земя всички са роби. Народът е роб на султаните, султанът е роб на аллаха. За да достави удоволствие на Луиджи, Ибрахим реши да се облече като венециански търговец. Цветни дантели, черно кадифе, златна верижка на шията, пръстени с едри скъпоценни камъни, широкопола шапка със сноп скъпи пера. Обличаха го две гръцки момчета. Красиви и изтънчени като самия Ибрахим. Той се обграждаше само с красиви неща. Искаше да се оглежда в огледалата на живота на другите. Не понасяше евнусите. Не обичаше поруганието над човешката природа. По-добре да убиеш човека, отколкото да го осакатиш. Смъртта трябва също да се разглежда като един от начините да се облекчи човешкият живот. И не на онзи, който убива, а на убивания. Докато си жив, можеш да се утешаваш с подобни размишления. А той беше жив и нямаше намерение да умира. Може би дори никога. Оглеждаше се във венецианското огледало, подарено от Луиджи Грити. Харесваше се сам, както винаги. Тънък, чувствен, изискан. Върху бялото лице изразително се очертаваха устните, под тънките черни мустаци бляскаха равни остри зъби, така гъсто наредени, че изглеждаше да са двойно повече, отколкото трябва. Едни развиват тялото си, а той — духа си. Тялото се приспособяваше към духа, зависеше от него, а духът беше свободен, разкован, милионолик. Тъкмо за това се харесваше Ибрахим удвоен и утроен в огледалата. Там се отразяваше вече не дори външността му, а неповторимият му дух.
17
Площадът на джамията „Султан Ахмет“, мястото на хиподрума във византийската столица („Атмейдан“ е букв. превод на хиподрум). — Б. пр.
19
В оригинала авторът навсякъде използува названието „Ая София“, както са наричали християнския храм гърците и по-късно турците, след като го превърнали в джамия. — Б. пр.