Тя вика дълго и упорито. Никой не идваше да я спасява, никой не чуваше. Майка й не се беше разтревожила от изчезването й! Но все пак нали щяха да се разтревожат!
Започна да вика отново, още по-силно и с още по-голяма надежда и наистина най-сетне това помогна, някой я чу и при-тича до зимника, погледна надолу и без да му мисли, скочи при Настася.
Но непознатият и не мислеше да помага на Настася. Веднага се втурна да събира стъпалата, алчно ги сграбчваше с две ръце, навеждаше се, почти пълзеше на четири крака по зимника и упорито обръщаше гръб на момичето, като че ли искаше да закрие ненужната си плячка.
Настася се вгледа по-внимателно в този странен човек и с ужас почувствува, че тя не е никаква Настася, а Хурем, и не е в Рогатин, а кой-знае къде, и този човек не е някой неизвестен и чудак, който старателно събира ненужни дървени трупчета, а най-близкият султанов слуга и негов любимец, гъркът Ибрахим, който я купи в Безистена и я подари на харема на Сюлейман. Ибрахим беше облечен като дилсизин от свитата на султана. С ярък дамаски каф-тан, препасан три пъти с шнур от пресукана коприна, с тънки копринени панталони, с висока шапка, покрита с лист позлатено сребро. Отстрани на шнура му висеше скъп кинжал, украсен със слонова кост. Всичко това — коприната, позлатеното сребро, слоновата кост и странното облекло — толкова не подхождаха на рогатинския зимник, че Настася едва не се изсмя в извития гръб на Ибрахим. А той в това време моментално размота тънкия си шнур (с тези шнурове немите по султанска заповед душеха хора), започна да свързва събраните стъпала, като още повече извиваше гърба си и алчно се навеждаше над своята плячка, а после отскочи в най-отдалечения ъгъл на зимника и, лъснал гъстите си остри зъби, се засмя на Настася (или Хурем?) и извика по гръцки: — Аха, аз имам, а ти нямаш!
И на ум не й идваше, че разбира гръцки — толкова беше учудена и уплашена от неочакваното появяване на Ибрахим и от всичко, което ставаше.
А Ибрахим кръжеше около нея, подскачаше, не изпускаше от ръце наръча стъпала, омотани с дългия копринен шнур, и непрекъснато извикваше глупавите си думи на различни езици, които Настася още не можеше да знае, но които — о чудо и ужас! — разбираше!
Като отстъпваше от Ибрахим, търсейки опора, тя усети през тънката си блузка студените хлъзгави греди на стълбата и сега вече не се отместваше от тях, стоеше на дъното на дълбокия зимник, а Ибрахим продължаваше да подскача, тържествувайки, но постепенно миряса, спря се, погледна по-внимателно момичето и то видя в неговите очи същата уплаха, каквато усещаше и в своите. Той разбра всичко. У него бяха стъпалата, но без стълбата. Тя беше завладяла стълбата, макар и без стъпала.
— Дай ми ги! — посочи той с ръка високите надлъжни греди, закрепени само отгоре и отдолу с три напречни дъски.
— Няма да ти ги дам! Дай ги ти!
— Няма да ти ги дам! Ти ги дай!
— На тебе — никога!
— А аз ще ги взема!
— А аз няма да ги дам!
Той се спусна към нея, но се изплаши, че наистина може да загуби всичко, обърна й гръб и се отдръпна. А тя се боеше да се откъсне от своето завоевание, беше се вкопчила в надлъжните греди с две ръце и беше изпъчила гърди — само посмей да се приближиш!