Проклятие и безсмислица! Забрави, че трябва да вика за помощ, забрави къде е и коя е, следеше само движенията на противника си, коварната игра на неговите очи и нервното лице, знаеше, че трябва да измъкне от него на всяка цена онова, което той държи, и за нищо на света да не даде своето, но не виждаше никакъв начин, освен един — да унищожи този човек, да го убие решително и безжалостно, тогава ще може да постави стъпалата на място и да се измъкне на свобода. Не беше убивала никого. Е, и какво? Докато беше Настася, не беше убивала и не би убила. Но сега тя е Хурем, а кой знае що за жена е това? И знае ли тя самата поне нещо за себе си?
— Приближи се към мен — каза тя студено на Ибрахим. — Приближи се, трябва да те убия.
И от ужас се събуди.
Лежеше почти гола на ниската си постеля, настръхнала от студ или от страх, и дори след като се беше освободила от съня си, не можеше да помръдне, само мисълта й мъчително се блъскаше у нея, ужасяващата мисъл, че целият обкръжаващ я живот всъщност не е нищо друго, освен една дълбока безизходица, на дъното на която са хвърлени много нещастни хора и едни от тях притежават надлъжните греди на стълбата, а другите — стъпалата, и всеки брани с всички сили това, което притежава, никой не иска да сподели своето с друг, да помогне на другия, като помогне по този начин и на себе си, и затова на всички е съдено да си седят на дъното, в безизходица, във вечна безнадеждност.
— Проклет свят — шепнеха безнадеждно устните й в тъмнината. — Проклет! Проклет! Майчице, спаси ме!
Ужасно тънко цвърчене изпълваше тъмнината в стаята, като че ли отвсякъде летяха безброй мънички жила, удряха се едно в друго, разпалено смучеха нежната й кожа, жилеха я по цялото тяло, жилеха я сухо и тънко, като че ли дори писукаха. Хурем си спомни, че вечерта не се беше покрила с муселиновия балдахин от москитите. Може би и сънищата й бяха такива заради тези непоносими москити.
ЩЪРКЕЛЧЕТО
Мъдрата уста хатун, старата туркиня, поставена да обучава султанските дъщери и младите одалиски в харема, разказваше на Хурем за османските султани и за техните прадеди-селджуци: кого как убили или задушили с тетивата на лъка, кого отровили, кой умрял от тайнствена и страшна смърт. Знанията й се преплитаха с опита от дългия и предълъг живот. Всъщност сега целият й живот се бе превърнал само в знание. Тъмноликата, мустаката старица бе натрупала толкова много истории, че биха стигнали за хиляди такива жадни умове, като този на младата пленничка от Украйна. От всичките нейни истории Настася особено силно запомни разказа за анадолските орли и прелетните щъркели. Истина ли бе, измислица ли бе, но бе толкова страшна! Всеки път рано напролет, когато от Египет към далечната Украйна тръгвали ята щъркели, по пътя ги пресрещали тъмните ята на анадолските орли. Когато уморените от прелета над морето щъркели се мъчели да се доберат от Егейските острови до материка, над белите от слънчевия зной планини мирните странници срещали смъртта. Открай време под това синьо, избеляло от зноя небе, сред белите камъни живеели могъщи орли, които не допускали никого да проникне от морето и островите иа материка, увисвали над безлюдните, нажежени от слънцето планини като мрачна летяща стена и убивали всичко живо — всичко, което вървяло, пълзяло, бягало и летяло.
Щъркелите знаели каква ще бъде участта им над белите планини, но знаели и това, че някъде далеч-далеч ги очаквали огромни реки със сладка вода, безкрайни лъки, езера и непроходими блата. Всички те, от могъщите щъркели водачи, до младите едногодишни щъркелчета, били родени в тези далечни зелени места и трябвало винаги да се връщат в тях, да се връщат отново и отново, защото прелетният живот на щъркелите е само непрестанно завръщане към родните места, към онова, което завинаги си остава най-скъпо. И макар че пътят бил дълъг, тежък и кървав, макар че много от тях нямало да долетят, нямало да кацнат и да се върнат никога, все едно трябвало всеки път да се бият с гърди, с криле, с всички сили, с отчаян вик да се промъкват и да достигат родната земя — преградите, препятствията, опасностите и чуждата зла воля не могли да ги спрат!
Хиляди години летели така щъркелите, без да променят своя път, и хиляди години ги пресрещали над морето мрачните орляци, които се мъчели да отблъснат щъркелите назад, в морето, да ги прогонят от своя материк, да ги убият, разкъсат и унищожат, но щъркелите не отстъпвали, не се плашели и изправяли смело и отчаяно гърди срещу гърди, крило срещу крило: старите водачи първи приемали удара, заставали като стена пред старите орли. Всичко това ставало на невероятна височина, щъркелите не се боели пито от орлите, нито от височините, не се плашели и от падане и смърт, понеже все едно трябвало да се промъкнат — тази мисъл живеела в кръвта им така, както у орлите живеела мисълта да отблъснат всеки, който долитал откъм морето, или да опръскат с кръвта му белите камъни на материка, да го разкъсат върху тези камъни, по-остри от орловите клюнове и нокти.