И докато старите щъркели водачи приемали с безчувствените си към болка тела първия удар, докато на помощ им се притичали нови и нови вълни от щъркеловата войска, младите щъркелчета годинаци, които още не били укрепнали нито тялом, нито духом, откъсвали се от ятата и като свивали криле, устремявали се направо към земята, спускали се едва ли не чак до острите камъни: с уплашено шумолене на крилете, с трескава нрибързаност те се отдалечавали от мястото на битката, навлизайки все по-навътрс в материка, иедостижими за орлите, които не умеели да летят ниско над земята, побеждавайки старите хищници ако ли не със сила и мощ, то с ум и хитрост, на които ги научили старите щъркели.
И така продължавало вече хиляди години, леела се кръв, падали от висината убитите гигантски птици и упорито, ожесточено и неотстъпно срещу силата се изправяла сила, а в това време разумът и хитростта спасявали най-младите и всяка пролет на Дунав, Днепър и Днестър отново долитали щъркели, намирали старите гнезда и давали начало на новия и вечен живот.
Тежки бяха нощите в харема, но още по-тежки бяха дните, защото самотата и безнадеждността се усещаха с още по-голяма острота, когато си заобиколена от дебнене, подслушване, прокрадващи стъпки, тайнствен шепот, недоверие и враждебност. В такива минути целият османски свят й изглеждаше на Хурем като кървавите орли от анадолските планини, а славянството, което те измъчваха ето вече над двеста години, като беззащитните мирни щъркели, нещастни и навеки обречени, но неотстъпчиви и упорити в своето съществувание, постоянно възраждане и необратимо завръщане към своите извори, към родното.
Пръв комай започнал синът на Орхан и внук на Осман, султан Мурад. Победил край Марица българската войска, завзел Едир-ие и преместил там от Бурса столицата си, като следял как воювали помежду си синовете на българския цар Асен — Шишман и Стратимир (sic)97, отслабвайки и бездруго изтощената си държава, която след смъртта на Асен се разпаднала и сега неминуемо трябвало да стане нечия плячка: или на унгарския крал Лаело, или на сръбския княз, който вече бил взел под свое влияние Македония, или дори на самия римски папа, който се стремял да покато-личи тези богати православни земи. Но Мурад бил най-близо от всички до апетитната плячка, а и силата му била най-голяма. Шишман, за да подкупи страшния съсед, решил да му даде в харема родната си сестра Тамара. Царската дъщеря била прочута с невижданата си красота. Петнадесетгодишна я дали за жена на войводата Драгаша Деянович, но войводата загинал храбро на бойното поле, без да успее да се докосне до младата си жена и двадесетгодишната Тамара наистина вече не знаела каква е: дали млада вдовица, или презряла девойка. Цяла Европа се домогвала до ръката й след разказите за нейната хубост, сватове на Шишман пращал и сам унгарският крал, но Шишман, като се боял от покатоличването на своя край, продължавал да държи своята сестра красавица при себе си и тя била готова да иде вече и в манастир, но и за там пътят й бил отрязан, защото в жилите й течела смесена кръв — от баща-християнин и майка-еврейка.
И ето царската дъщеря трябвало да иде робиня в харема на турчина! Когато Шишман казал на сестра си за своето намерение, тя не започнала да упреква своя брат-предател, а само въздъхнала и тихо изрекла: „Ако това е твоя и божия воля, така да бъде.“ Шишмановите пратеници пристигнали в Едирне с богати дарове, поклони и царската дъщеря. Мурад поискал да я види, преди да я изпрати в харема, където тя трябвало да попълни броя на нещастните робини. Когато обаче видял прекрасната българка, трепнало дори неговото жестоко сърце и той заявил на пратениците: — Тази прекрасна девойка не може да бъде робиня в моя харем. Тя е достойна да носи царска корона и ще бъде моя жена. На Шишман прощавам греховете му. От днес нататък земята му е под моята закрила.
Взел Тамара, взел Шишмановата земя, а след осем години на Косово поле разбил и сръбската войска, като пуснал османските коне чак до Дунава.
На Косово поле загинал сръбският княз Лазар, загинали неговите най-храбри момци. Султан Мурад, като се наслаждавал на победата, яздел по бойното поле, конят му тъпчел убитите, стоновете на умиращите звучали като музика за победителя, османските тъпани радостно думкали и никой от свитата на султана, нито един от най-бдителните телохранители на падишаха не забелязал как сред умиращите сръбски воини се надигнал Милош Обилич, изправил се пред султана и го пронизал с нож право в дроба.
97
Всъщност става дума за цар Иван Александър и синовете му Иван Шишман и Иван Срацимир. — Б. пр.