Мурад, без дори да погледне Мара, я изпроводил в Бурса в харема, а когато след походите срещу унгарския крал пристигнал в столицата и му показали Мара без нищо, само с една прозрачна превръзка на гърдите, се влюбил в нея безумно и незабавно я направил своя жена, а после — такова нещо не е бивало при Османовци — се отрекъл от престола в полза на своя тринадесет-годишен син Мехмед. На полето Мигалич край Бурса, като събрал велможите си, рекъл им: „Много войни водих досега, вървях от победа към победа, сега искам остатъка от живота си да прекарам мирно, далече от световните разпри. Отказвам се от царския престол в полза на моя син Мехмед, а аз се оттеглям в Ма-ниса да си почина.“
От този момент за Мурад нямало нищо по-мило на света от Мара. И я гледал непрекъснато в зелените очи, сложил глава на пищната й гръд, забравил за всички грижи, за държавата и за самия живот.
В Маниса издигнал сарай, обкръжил го с градини, направил фонтани и езера с прозрачна вода.
Наложило се обаче по настояване на бейовете отново да застане начело на войската, за да победят идващите към империята кръстоносци, след което отново предал престола на сина си Мехмед и се върнал в Маниса, където била Мара. Наскоро след това умрял, макар да не бил още стар (на четиридесет и седем години). Казали, че от холера, но имало и догадки, че е отровен. Мехмед заповядал да удушат сина на Мара Ахмед, „за да се запази единството, реда и мира в държавата“, а самата Мара изпратил в Сърбия, където не могли да я приемат нито хората, нито бог, затова тя отново се върнала в Турция и умряла незабелязано, излишна и чужда за тази чужда страна и навеки откъсната от родната земя.
Дори щъркелите бяха по-щастливи от жените. Защото както и да ги трепеха, както и да ги унищожаваха и блъскаха върху твърдата земя, колкото и кръв да се лееше от тях и да се разбиваха сърцата им о белите камъни, все пак те винаги побеждаваха, промъкваха се през смъртта и летяха към родния край, за да дадат начало на нов живот.
Като се наслуша на толкова много предания за безжалостните Османовци, Хурем неволно се сравняваше не със знатните славянки, царски и княжески дъщери, а с щъркелчетата с неукрепнали криле, но с неугасима жажда да живеят и се борят. И дори вече не се радваше, че подир лекомисления си и нещастен баща се беше наричала на шега кралица. Не искаше да се сравнява нито с кралици, нито с княгини, нито с болярски дъщери. А искаше да бъде щъркелче, малко, бързо и неуловимо, смело да се хвърля в бой с безжалостните османски орли и да ги побеждава.
Ще може ли тя, малката птичка, щъркелчето, да победи османския орел, в чиито хищни нокти беше хвърлен нейният живот?
КЛАДЕНЕЦЪТ
Дали той да не седне тук над водата и да гледа неспирното й движение, играта на сенките под прозрачната вълна и пламтежа на есенното стамбулско слънце върху блестящата повърхност на морето? Нали и той искаше да стане така чист и неразмътен, като тази вода, но държавата отвсякъде го заливаше с тежка мътилка и душата му — усещаше го все по-остро — беше безсилна да се съпротивлява, ставаше също такава мътна като онази голяма славянска река, която смесваше пречистите си води под високия белградски бряг с глинената мътилка на своя дързък приток. Калта винаги удря в душата, право в сърцето и е невъзможно да се спасиш от нея. Като получаваш едно, губиш друго, може би дори и по-скъпо. Колкото повече намериш, толкова повече ще загубиш. Не се ли издигаш високо над облаците, за да усетиш още по-мъчително ужаса на падението? Година вече откак притежаваше най-високата власт в своята земя, а властта си оставаше за него така непостижима и загадъчна, както беше загадъчен за страничните очи той, султанът. Властта уморяваше и потискаше. От нея не можеше да се скрие, да си отдъхне. Надвисваше над него като камък. Да седи и да чака, докато го смаже, не му прилягаше, затова беше принуден да прави нещо, да действува: тръгна към Белград и веднага спечели успех, какъвто не беше имал нито един от Османовци. Удовлетвори ли го това? И зарадва ли се неговото мрачно сърце? Не би могъл да отговори дори и на самия аллах. Колебанието и тревогата изливаше в стихове, които не можеше да прочете никому. Единственият човек, с когото споделяше всичко — Ибрахим — дори и той не можеше да проумее огромното безпокойство, изпълващо султановата душа. А какво са стиховете без читател? Преписани от най-добрия ка-лиграф, ще останат завинаги в султанското книгохранилище така, както и диванът на покойния султан Селим — дори бедствуващите поети, които бродят по пазарите с мастилница в пояса и са готови за едно мизерно акче100 да препишат на първия срещнат най-новото си стихотворение, дори те, откровено казано, са по-щастливи от най-величествените султани, обречени на загадъчно мълчание, от което няма спасение. Как завиждаше Сюлейман на разгромения от неговия баща персийски шах Исмаил, чиито стихове бяха разнасяни от хиляди уста като песни на къзълбашите. А шахът ги беше редил под името на поета Хатаи, навярно също в часове на самота и умора от всемогъщата власт, без надежда за възможност от общуване с хората, и — кой знае — ако султан Селим не беше разбил войската му, може би тези стихове също биха лежали неподвижно като шахски диван, но нещастието им беше дало криле и те се бяха пръснали — сега не можеш да ги събереш, да ги спреш, забраниш и унищожиш! Понякога и в безсилието има сила. А пък той притежава несъкрушима сила, доказа го току-що на целия свят на бреговете на Дунава, но тази сила не е в състояние да превъзмогне неясната и за него самия тревога в душата му. Втурна се към чужда земя, към чужди простори, подчинявайки се на гласа на прадедите и на тези простори и дълго му се струваше, че именно в това е спасението, но след време, когато се вглеждаше в могъщото течение на славянските реки, чу друг глас, женски или детски. Този глас го зовеше оттам, зовеше го от небето или на небето. Чувал ли го беше някога, или не го беше чувал, глас като печал и пареща болка в сърцето, всичко би дал за него, да се приближи до него на една протегната ръка, на един поглед, на една въздишка, но къде да го намери? Просторите бяха безмълвни. Мълчаха разрушените и изгорени градове, мълчеше опустошената земя, мълчаха убитите хора — пронизани, посечени, удушени, закопаните живи в земята. „Наистина човекът е създаден колеблив — когато го докосне зло, е печален, а когато дойде добро, е недостъпен…“