— Всичко имам — казваше Ибрахим. — Ваше величество ми даде най-голямото щастие — да бъда до него, да се наслаждавам на близостта, за която не смее да мисли нито един смъртен. Какво още мога да желая?
— И все пак? — настояваше, пийнал, султанът. — Все пак! — Нямаш ли някакви желания? Или някаква нужда?
Ибрахим отрицателно клатеше глава. Правеше го нарочно забавено, сякаш се наслаждаваше на своята безкористност. Нека султанът да знае, колко е верен неговият Ибрахим и колко е чиста неговата привързаност и любов! А в същото време, напрягайки се целият, трескаво мислеше кога именно ще му падне сгоден момент, та мимоходом, небрежно, като за нещо дребно, да подхвърли пред султана няколко думи за Кисайя — дъщерята на дефтердаря Скендер челеби, за която отново му напомняше упорито Луиджи Грити, веднага след като се върна от похода за Белград и те се срещнаха в Ибрахимовата къща на Атмейдан, преустроена неузнаваемо благодарение на старанията на същия този Луиджи Грити. Хлябът, месото, плодовете и коприната, които пристигаха по море и суша, минаваха през ръцете на Грити и Скендер челеби, а всичко това беше толкова много, че беше нужен поне още един съдружник, трети, и този трети искаха да бъде Ибрахим с надежда той да се застъпи пред самия султан, в случай че възникне такава необходимост. Този съюз обещаваше на Ибрахим онова, което не можеше да му даде и султанът: богатство. На Ибрахим вече бяха показали Кисайя. Беше нежна и чиста. Ибрахим пресуши чашата с вино и поиска от султана разрешение да разкаже притча.
— Ама нали се присмиваш иа поетите — спомни си Сюлейман.
— Без тях светът би загубил най-хубавите си багри — натърти Ибрахим.
— Не казах ли и аз същото?
— Аз само повтарям думите на ваше величество.
— Е, добре. Та каква е притчата?
Султанът хвърли изпод вежди бърз поглед. Опиянението му в миг изчезна. Нямаше го Сюлейман, нямаше го и поета Мухиби, изгубил вяра в световните работи — пред Ибрахим седеше твърдият повелител, могъщ, всевластен и жесток.
— И къде видя соколът яребицата? — попита султанът.
— Притчата може да бъде просто без значение.
— Но не и пред султана и не за султана. Нали те питах какво искаш, каква помощ. Сега кажи.
Ибрахим се мъчеше с всичка сила да изглежда смутен.
— Не бих искал да злоупотребявам…
— Говори.
— Скендер челеби има дъщеря.
— Дефтердарят ли?
— Да.
— Лично ще дойда на вашата сватба.
— Но, ваше величество…
— Дефтердарят може да откаже на султана ли?
— Не това. Кисайя е от прост род. Дефтердарят е човек от долен, нисък произход. А на ваше величество подобава да бъде на сватба само когато девойката е от царския род…
— Не желаещ присъствието на султана?
— Но нали високите изисквания…
— Или нямаш още намерение тази дъщеря на дефтердаря да я правиш баш кадъна?
— Времето ще покаже, ваше величество, само времето владее всичко…
— Добре. Ще имаш моя подарък. Още днес ще предадат повелята ми на Скендер челеби.
Ибрахим се поклони мълчаливо. Искаше да целуне ръкава на Сюлейман, но султанът го отблъсна. Дори подвикна разгневен на своя любимец. И не заради робския му жест, в който всъщност нямаше нищо необичайно, а затова, че над султана отново зазвуча онзи загадъчен женски глас и така явно, като че беше тук, сред тях, само да протегнеш ръка — и ще го докоснеш. Да докоснеш гласа — възможно ли е такова нещо?
— Върви — каза внезапно на Ибрахим, — върви и кажи сам на Скендер челеби за моята воля. А мен ме остави. Искам да съм сам. Не искам да виждам никого.
Не казваше истината. Би искал да види този глас, или по-скоро онази, на която принадлежеше. А принадлежеше ли на някоя? Или живееше в пространството, както живеят там гласовете на земята и небето, на ветровете и дъждовете, на дните и нощите?
Разплаканата Махидевран молеше да влезе при султана — не искаше да я види. Отново се спусна в градините на харема, но не стигна до морето, а заседна в белия кьошк, после поиска да послуша пеенето на одалиските и да погледа танци, но не в помещението, а на тревата, под дърветата, близо до течащата вода, на простора с морските ветрове.
На тревата разстлаха стамбулски килими. Малките крачета стъпиха на килимите, гъвкавите фигури се завъртяха в танц. Султанът, скрит зад гъстите решетки на кьошка, самотно наблюдаваше този празник на красотата, предназначен единствено за него, но и това не можеше да го разведри, да излекува раната му, да го изцери от неочакваните болести, изпратени от някаква зла сила, отекващи с ехото на един загадъчно неясен глас. Танците му омръзнаха и той махна с ръка на главния евнух, като поиска песни. Но и песните не му донесоха разтуха и Сюлейман искаше гневно да прекъсне вече забавата, когато изведнъж дочу нещо сякаш познато, и към гласа, който го мъчеше вече колко време, се присъедини един глас, сякаш приличен на него, ето те се сляха — не можеш вече да ги различиш къде кой е — и подеха турска песен, но не от онези, които трябваше да радват султанското ухо, а дръзка, почти груба, с непозволен намек: