На клона има две черешки — едната червена, другата бяла. Насладих се на тъмноликата, а все не мога да прегърна белоликата.
Пееше онова славянско девойче, което някога порази с пеенето си султана така, че той му пусна на рамото муселинената кърпа и за което беше забравил веднага, след като го беше подържал в обятията си. Но нали пееше със същия глас, който мъчеше Сюлейман денем и нощем навсякъде. Някаква магия. Призрак. Той наруши обичая и като повика главния евнух, каза мрачно:
— Онази да млъкне!
Главният евнух се втурна да изпълни повелята. Но когато се върна, го чакаше друга повеля, още по-мрачна и гневна:
— Защо замлъкна тя? Да пее!
Сега вече не различаваше думите, думите нямаха значение — слушаше само гласа, познаваше го, учудваше се, не вярваше и в същото време усещаше радостта от избавлението. Излезе от кьошка, яви се пред очите на одалиските, взе от главния евнух прозрачната кърпа и се повтори онова, което се случи през пролетта — кърпата легна върху слабичкото рамо на златокосата Хурем и от веселото малко личице, вдигнато към султана, сякаш просветна и неговото мрачно лице.
И султанът отново наруши обичая, като каза пред всички: „Ще ми върнеш кърпата днес.“ И го каза не на главния евнух, а на Хурем, така че Гюлфем чак изсъска от завист, а Кината зацъка с език като цикада.
Сюлейман махна милостиво с ръка. Пускаше ли ги всички, или ги пъдеше от себе си? Засега пускаше и Хурем, която трябваше да бъде приготвена за нощта — да приготвят робинята за робската нощ. Майчице мила, върни ме в детството! Повелителят се беше изправил над нея, целият в сърма, истукан, същинско дърво, сякаш вцепенен. Когато му водеха в спалнята Гюлфем, когато се разхождаше в ладията с одалиските, тогава не я викаше, не си спомняше за нея. А тя? Чакаше ли неговия зов, както кучето чака да му подсвирнат, или проклинаше своето очакване? Нали беше станала като всички. Да се измъкне от робството чрез още по-голямо, още по-безнадеждно робство ли? Като всички? Не е истина! Трябва да надмине всички и да победи! Нима не беше победила вече, явявайки се само два пъти пред султановите очи и спечелвайки и двата пъти неговата проклета кърпа?
Хурем дръпна кърпата от рамото си, тръсна я и побягна между портокаловите дървета, сред ароматите и прохладата. Зеленият вятър я гонеше из гъсталаците, прегръщаше я в зелените си обятия, хвърляше зелените сенки върху нейната нежна фигура (в бяло, цялата в бяло!), и косите й ставаха като зеленикаво злато, а очите й светеха със зеленината на равнините. Някога обичаше да се втурне към полето, когато класяха житата. Пшеницата се полюшва на вълни, чучулиги пеят, покрай тебе като синьо-бели стрели кръжат лястовици, всяка тревичка, всяко цветче, всяко класче ти нашепва някаква голяма тайна, така близка на човека и всичко живо, на дърветата, слънцето, звездите и цялата вселена.
Сега душата й виеше само от спомена за онова, което беше останало и никога няма да се върне. „И ето аз съм с вас през всичките дни и до края на живота.“ Животът беше свършил, тя е изоставена и от бога, и от всички, нито човек, нито куче. Как ненавиждаше сега султана! Подъл сластолюбец, адска пиявица, двукрак дявол, обрязан сатана! Би искала да бъде всичко друго, само не и жена. И в същото време знаеше, че ще може да победи само като жена, с единственото оръжие, което имаше — чистото, недокоснато, единствено, неповторимо тяло.
Когато през нощта главният евнух я водеше към далечната султанска спалня, тя не зъзнеше, както през пролетта, не трепереше от страх, стискаше зъби и си произнасяше наум молитви — не мюсюлмански, не, а своите, бащините още — „Отче наш“, „Богородице, дево…“, „Достойно ест“. Боже единствен и милостив, ти, който си навсякъде! Помогни ми, запази ме, помилвай ме и изцели ме! На праведниците е обещано да засияят в царството божие като слънце. А не е ли тя праведница? Нима е успяла да съгреши през своите шестнадесет години? Защо трябва да отива при този човек с такава тъмна душа, като че е излязъл от преизподнята? Защо, защо?