Султанът я очакваше нетърпеливо, някак си като че ли смутен и пак, както и тогава, седеше върху ложето, само че сега беше с чалма, безпомощно мълчеше, гледаше Хурем, която беше застинала до вратата гола, само с прозрачната кърпа на рамо и също мълчеше, като гледаше Сюлейман и уплашено, и предизвикателно.
— Но защо мълчиш? — попита той най-сетне. Тя мълчеше.
— Ела при мен.
Отвътре в нея всичко закрещя: „А ако не искам? Ако не поискам?“ Но не издаде този вик, само постоя малко от инат, а сетне все пак тръгна, бавно, като се олюляваше и спъваше по килима, сякаш беше пияна или лунатичка. Да би знаела само как нейният глас беше мъчил Сюлейман през всичките тези месеци, беше терзал душата му, без да му дава покой нито денем, нито нощем! Както е речено в светото писание: „Ще погледнат онзи, когото са пронизали.“ Но Хурем не знаеше за своята власт над султана, власт необяснима и безпричинна, и затова засега само мечтаеше за такава власт, прокрадваше се към нея предпазливо като към птичка, която се боеше да не изплаши. Както не може керванът да напредва по-бързо, отколкото върви (понеже онези, които са на камилите, ще изпреварят душите си и ще ги разпилеят в безкрая на пътищата), така и тя се придвижваше само със скорост, която зависеше не от нея, а от него, от човека, когото ненавиждаше повече от всичко на света и от когото в същото време единствено можеше да търси за себе си избавление и спасение.
— Е, какво има? Ела по-бързо! — сякаш отгатна плахата й нерешителност Сюлейман. — Нали не те е страх от мене?
— Страх ме е — като облизваше пресъхналите си устни, шеп-нешком отговори Хурем.
Сюлейман се опита да се усмихне.
— Нима съм страшен? За тебе никога няма да бъда страшен. Разбираш ли ме? Искаш ли да пийнеш нещо? Тук има вино. Разбираш ли всичко?
Смесваше турските думи със славянски, беше необикновено възбуден и се учудваше сам на себе си.
— Имах достатъчно време, за да изуча и турски, и арабски — каза Хурем. — Та и персийски.
Султанът не повярва.
— Не може да бъде.
Тя замълча. Сюлейман й наля вино.
— Изпий го и не мълчи.
Тя отпи от виното. Може би това не е вино, а отрова? И поне да знае как ще действува. Стоеше пред ложето — отказа да седне — и упорито мълчеше.
— Сърдиш ми се, че завзех славянските земи ли? — опита се да разбере султанът.
Хурем сви рамене. Какво ще й е грижа сега за всички земи?
— Или може би за това, че кримският хан, използвайки моя поход, е нападнал твоята земя? — не преставаше султанът, като скри от Хурем, че той беше заповядал на хана да нападне полския крал, та да не може да се притече на помощ на своя роднина — унгарския крал.
Девойката трепна мъчително цяла, като чу за родната си земя, и отново сякаш замръзна.
— Не мога да се чувствувам виновен пред тебе, понеже султанът никога не бива виновен, ти трябва да ми простиш и да ми попееш, за да чуя гласа ти. Моля те.
Тя се усмихна. Отпи още малко от виното и се усмихна по-щедро. Сякаш за да подразни султана, подръпна златното кръстче, което упорито не искаше да свали.
— Какво да изпея?
— Каквото искаш.
Тя пак подхвана турска песен. За момичето и неговата красота. Песента беше дълга и пак твърде груба за султанското ухо, но Сюлейман слушаше с огромна наслада и радост, която съвсем не му беше присъща.
— Ти наистина ли знаеш турски? — учуди се той.
Хурем му отговори по арабски:
— „Кълна се в небето, което връща дъжда. И в името на земята, която се разтваря.“
— Не може да бъде — не повярва султанът.
Тогава тя му изпя една от онези песни на Хатаи, на същия онзи шах Исмаил, комуто Сюлейман така завиждаше в минути на душевен смут. Запя на персийски, а след това на азърбайджански. Пееше и припяваше, смееше се и се надсмиваше, наблюдавайки неговото изумление. Така тя незабелязано се приближи на опасно разстояние и се озова в обятията на човека, когото ненавиждаше, но без когото не можеше да съществува, и когато Сюлейман докосна плахото й тяло, гласът, който го мъчеше така дълго и тежко, го изпълни цял и едва тогава той разбра, че отсега нататък не ще може повече да живее без тази девойка. Тя проникваше във всяка точка на тялото му, влизаше в него, вливаше се, вмъкваше се като гущер или змия, като мъка, болка, възторг или сладка умора. След това тя отново му пя на различни езици, вече и на своя, разказваше му нещо, ромолеше като ручей, шумолеше като листа под вятър, а той беше далеч от забързаните й думи и плахото й тяло, но близко до гласа й, притискаше се до този глас като дете, радваше се и се смееше, строгостта му изчезваше и дори кръвта на невинно убитите сякаш не пареше на ръцете му, а се издигаше към небесата и покриваше в червено месеца, звездите и облаците над Босфора. Сутринта той отново ще стане за всички султан, жестокосърдечният повелител без милост и жалост и само тя можеше да го види друг, само тя го беше променила поне за една нощ, беше станала по-могъща от властта на цялата империя. Ето я силата на жената! Ето я нейната власт!