Харемът забеляза всичко, но не повярва. Очите, от които не можеш да се скриеш, умеят само да виждат — и толкоз. Виждаха ли, че Хурем зад смеха си крие смущение, неувереност, а може би и отвращение? Къде ти! Забелязваха, че главният евнух води засмяната робиня в султанските покои веднъж, че дваж, че трети път. Такова нещо не знаеше още никоя, освен Махидевран — всемогъщата, незаменимата, несравнимата.
Сега между бога и Хурем бяха само звездите и тъмата. А може би тъмата беше станала за нея бог? Женски бог, понеже жената царствува само в тъмнината, извършвайки истинско чудо, събуждайки в душата на жестокия деспот доброта, нежност, ум, справедливост, простота и възхищение.
На третата нощ Хурем остана в султанската спалня до сутринта. Но не видя как спи султанът, защото заспа сама, а той я гледаше, молеше се на аллах и плачеше без сълзи над своята самота, от която го спасяваше тази чудна девойка. Питаше се: какво е животът? Дали сянката на птицата над морската вълна, правечният прах на зодиака над безкрая на пустините или неминуемите странствувания към смъртта?
Хурем се събуди и лежеше тихо, като се вслушваше кога ще възкръсне душата й. Жадуваше, надяваше се и изгаряше от нетърпение. Искаше плод в себе си, страстно го желаеше, но не както ябълката завръза, не както калината червените гроздове изпод белия цвят и леската лещника, а горчив и омразен. Нека прорасте като къклица в пшеницата, като плевел в житото, като отровна гъба сред горските дебри. Горчивият султански плод в дебрите на нейното тяло — и тогава тя ще се възвиси над всички и над всичко. Няма такова намерение, което тя да не е постигнала. Робите макар и да са по-ниско от тираните, стоят на собствените си нозе, а тираните — на глинени. Трябва да победи този мъж, ще го победи, каквото и да стане. На човека не му е достатъчно само да живее. За да живее, му е нужно отечество, свобода и песен. От всичко й беше останала само песента от нейната мила майка, с песента се беше утвърдила в този жесток свят, с песен трябваше и да го надвие.
А в това време настъпиха дни на сълзи.
Харемът не можеше да прости на Хурем нейното неочаквано, безпричинно издигане над всички. Твърде много бяха и онези две султански кърпи, които русинката получи по някакъв магьоснически тайнствен начин от ръцете на падишаха, след като само два пъти се беше явила пред светлите очи на повелителя на всички земи и води (понеже небесата принадлежат на всемогъщия аллах, да бъде царството му вечно и щастливо!). Но на тази дъщеря на сатаната й се видя малко и това. Тя омагьоса пресветлия султан, омая го със зла магия така, че той не искаше да вижда и да чува друга, освен тази Хурем, само нея единствено, всяка нощ — и вече колко нощи подред! — и не можеше да се откъсне от своята робиня до сутринта, понякога нареждаше да я доведат дори през деня, което още не беше виждано и чувано. Магия, магия! Никой не беше видял това, малката украинка не беше заловена на местопрестъплението и доказателства като че ли не съществуваха, но нали султанът беше омагьосан, значи имаше магия.
Харемът клокочеше подмолно и застрашително, очакваше наказание и жадуваше за наказание, изгаряше от нетърпение и се учудваше на търпеливостта на валиде ханъм и заслепението на Махидевран, която след смъртта на своите три деца беше толкова потресена, че не забелязваше дори надвисналата над нея самата гибел. Спокойствие запазваше може би само валиде ханъм. Разтревожена от смъртта на двамата султански сина, тя можеше да очаква (понеже всичко е в ръцете на аллаха), че всеки момент черната смърт ще вземе и последния от Сюлеймановите синове — Мустафа, затова трябваше незабавно да се погрижи тронът на Османовци да не остане без приемник. Прие вестта за неочакваното сближаване на султана с малката украинка със задоволство и тайна радост: дори и да не е истина, че това момиче е от кралски произход, то все едно не прилича на никоя и е достойно да заеме мястото до Махидевран, тази двукратно обезумяла султанска любимка — отначало от власт, сега от мъка. Но всичко това валиде ханъм таеше дълбоко в душата си, а пред харема показваше загриженост от това, което ставаше в султанските покои, и намекваше, че само изчаква подходящ момент, за да прояви срещу тези двете своята сила… „Един ден против тях е свидетелствуват техните собствени езици, техните ръце и нозе за онова, което са извършили.“