И когато почувствува, че вече е време да се намеси, повика при себе си Махидевран, навика я за безкрайните сълзи, отвори й очите за заплашващата я опасност, разпали в черкезката дива ярост и не взе да я спира, когато тя започна да крещи, че ще намери гяурката дори и под султанските зелени завивки и ще я удуши ей с тия си ръце, без да иска чиято и да е помощ, без да пита за ничие позволение и без да се бои от някакъв грях.
Побесняла и разярена, дебелата черкезка полетя натам, където трябваше да се намира нейната подла съперница, не започна да разпитва, нито да се уверява — и така всичко й беше станало ясно като бял ден: и новото, просторно жилище на Хурем, и слугините край нея, и разкошната подредба едва ли не като у нея самата, главната султанска жена — какво коварство, какъв позор и какво зло-действо! С цялата тежест на охраненото си тяло Махидевран удари смаяната Хурем, впи острите си нокти в нейното лице, вкопчи се в косите й.
— Изменнице! — люто викаше Махидевран. — Месо, продадено на пазара! Ти ли ще се сравняваш с мен!
Хурем я обличаха, за да я водят при султана. Четириокия трябваше да дойде всеки момент да я вземе, трябваше да се яви своевременно, за да я защити и да не допусне това унижение, което беше по същество унижение и за самия султан. Но главният евнух предвидливо се беше забавил някъде или се беше скрил. Слугините се пръснаха и нито една не се притече на помощ на Хурем, те бяха тук само очи и свидетели на отмъстителния харем, искаха първи да видят унижението на онази, която беше посегнала на най-високото, да засвидетелствуват нейния позор и да видят сълзите й.
Хурем едва се измъкна от яките ръце на отмъстителната черкезка. С кървави драскотини и с отскубнати цели кичури от прекрасните й преди миг коси, тя отскочи от Махидевран, като се готвеше за отпор, за защита и всичко най-лошо. Сълзи ли? Сълзите си няма да покаже тук никога и никому. Вик ли? И вика й няма да чуят, да оглушеят всички дано! Беше безпомощна, обречена и изоставена като нанизана перла, но сега вече знаеше, че и тя като перлата запазва в себе си красотата и привлекателността. Беше уверена в своята привлекателност и сила — и не за тези жени, не за харема, а за онзи връх, към който се стремят тук всички, а да го достигне не е съдено никому, освен нея.
Главният евнух знаеше добре, че прекаленото изчакване може да доведе до нещо непоправимо, и се яви в стаята на Хурем точно навреме, за да я спаси от нов, още по-неистов пристъп на разярената, побесняла като тигрица Махидевран: баш кадъната беше измъкната насила от стаята от четирима евнуси, които Четириокия сякаш изсипа от широките ръкави на сърмения си халат — тъй неочаквано те се появиха зад него — а на Хурем напомни, сякаш без да забелязва състоянието и, че е време да върви при султана.
— Няма да отида! — късо отсече Хурем, не толкова заради главния евнух, колкото заради слугините, които не си отиваха и чакаха с надежда, че ще се случи още нещо, което да разкажат на изгарящия от нетърпение харем.
— Какво каза? — попита главният евнух, за когото Хурем си беше все още робиня, макар и от известно време любимка на султана. — Как посмя да ми кажеш такова нещо?
— Няма да отида — изкрещя Хурем и дори тропна с крак. — Иди и кажи на султана, че не съм достойна да застана пред него, тъй като съм обикновено продадено месо, а не човек. Освен това лицето ми е така изподраскано и косата ми е така оскубана, че не смея да се покажа пред очите на негово величество.
По лицето на Четириокия не трепна нито една жилка. Когато човек сам си копае гроба, какво ти остава? Да го бутнеш там и толкоз. А нямаше никакво съмнение, че Хурем сама се закопаваше жива. За първи път в османските хареми робиня отказваше да се подчини на зова на падишаха, пък на всичкото отгоре изричаше и такива оскърбителни и високомерни думи, като се хвалеше с робството си и го изтъкваше като най-голяма добродетел. Едва ли можеше да има по-голямо тържество за целия харем от това ужасяващо падение на временната любимка, която беше омаяла султана с черни магии, и главният евнух, като верен слуга на Вратата на блаженството и най-необходима принадлежност на харема, се завтече към покоите на падишаха, за да донесе оттам повеля за края на разбунтувалата се робиня и възвеличаване на всички онези, които чакаха този край: валиде ханъм, Махидевран, султанските сестри и целия харем до последните носачи на вода и чистачите на боклук.
Обаче магията продължаваше да действува непредвидено и зловещо. Султанът изслуша мълчаливо главния евнух, разпита го наистина ли Хурем е пострадала толкова силно и каза: